Случаите на Паркър Пайн
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Случаите на Паркър Пайн». Краткое содержание книги:
— Белег по рождение? — Госпожа Раймър се зарадва, защото тя нямаше нищо такова.
— Петно с форма на ягодка под левия ти лакът — продължи госпожа Гарднър. — Погледни си го, миличка.
„Това ще докаже истината“ — рече си госпожа Раймър. Знаеше, че няма белег с форма на ягодка под левия лакът. Вдигна ръкава на нощницата и видя петно с формата на ягодка.
Госпожа Раймър избухна в сълзи.
След четири дни госпожа Раймър стана от леглото. Беше намислила редица планове за действие и ги беше отхвърлила.
Да покаже написаното във вестника на госпожа Гарднър и да й обясни. Дали щяха да й повярват? Госпожа Раймър беше сигурна, че няма да отиде в полицията. Щяха ли да й повярват там? Знаеше, че няма.
Да отиде в кантората на господин Пайн. Без съмнение, тази идея й се бе сторила най-добра. Защото щеше да каже на мазния мошеник какво мисли за него. Но не бе в състояние да приложи този план, поради изключително важна причина. Намираше се в Корнуол (вече бе успяла да го научи) и нямаше пари за пътуването до Лондон. Цялото й състояние възлизаше на две дири и четири пенса в една овехтяла кесийка.
И така, след четири дни госпожа Раймър взе рисковано решение. За момента ще приеме нещата такива, каквито са! Трябва да бъде Хана Мурхаус? Е, добре, ще бъде Хана Мурхаус! Ще приеме тази роля, а по-късно, когато спести достатъчно пари, ще отиде в Лондон и ще хване бика направо за рогата!
След като взе това решение, госпожа Раймър прие ролята с добро настроение и дори донякъде се забавляваше с нея. Всъщност историята сякаш се повтаряше. Този начин на живот й напомняше нейното моминство. А то й изглеждаше толкова отдавна отминало!
Работата й се стори малко тежка след годините на лек живот, но след първата седмица тя усети, че навлиза в ритъма на фермата.
Госпожа Гарднър беше приветлива и добросърдечна жена. Нейният съпруг, огромен мълчалив мъж, беше също добър. Върлинестият, непохватен мъж от фотографията го нямаше, вместо него бе постъпил нов работник, добродушен гигант на четиридесет и пет години, който говореше и мислеше бавно, но в очите му светеше стеснително огънче.
Седмиците отминаваха. Най-после настъпи денят, когато госпожа Раймър имаше вече достатъчно пари, за да плати билета си до Лондон. Но тя не го направи. Отложи временно пътуването. „Имам достатъчно време“ — каза си тя. Съзнанието й все още не се бе освободило от мисълта за лудницата. Онзи мошеник, Паркър Пайн, беше умен. Ще намери лекар, който да заяви, че тя е луда и ще я затворят. Така повече никой няма да узнае нищо за нея.
„Освен това — помисли си госпожа Раймър — промяната винаги се отразява добре.“
Ставаше рано сутрин и работеше усилно. Джо Уелш, новият работник в стопанството, боледува през зимата и двете с госпожа Гарднър се грижеха за него. Огромният мъж беше трогателно зависим от тях.
Дойде пролетта, времето, когато овцете се обагняха, в храстите цъфтяха диви цветя, във въздуха витаеше нещо, от което човек се разнежва. Джо Уелш помагаше на Хана в работата. Тя му кърпеше дрехите.
Понякога в неделя двамата се разхождаха заедно. Джо беше вдовец. Съпругата му починала преди четири години. Той честно си признаваше, че след смъртта й бе започнал доста да си попийва.
Напоследък обаче не ходеше много често в „Короната“. Купи си нови дрехи. Господин и госпожа Гарднър започнаха да го подкачат.
Хана се шегуваше с Джо. Подиграваше го, че е тромав, а той нямаше нищо против. Засрамваше се, но изглеждаше щастлив!
След пролетта дойде лятото. Тази година то се случи добро! Всички работеха усилено.
Жътвата приключи. Листата на дърветата станаха червени и златни.
Беше осми октомври, когато Хана вдигна поглед от зелето, което кълцаше и съзря господин Паркър Пайн, облегнат на оградата.
— Вие! — възкликна Хана, тоест госпожа Раймър. — Вие…
Трябваше й малко време, докато започне, а когато каза всичко, което си бе намислила, направо бе останала без дъх.
Господин Паркър Пайн се усмихна любезно и каза:
— Съгласен съм с вас.
— Измамник и лъжец, ето какъв сте вие! — продължаваше да повтаря госпожа Раймър. — Вие и вашия Константин с хипнозата си и горкичката Хана, дето сте я затворили при откачените.
— Не — спря я господин Паркър Пайн, — тук сте несправедлива към мен. Хана Мурхаус не се намира в лудница. Тя никога не е съществувала.
— Така ли? — възкликна госпожа Раймър. — А какво ще кажете за нейната фотография, която видях със собствените си очи?