Кървави книги (Том I)

Той претича последните няколко метра като светкавица и долови, без в действителност да чуе, жалния вой, който демонът нададе, когато видя, че жертвата му се изплъзва.

Плямпалото не беше алчно. Всичко, което искаше в този момент, бе да стисне черепа на мъжа между дланите си и да го смачка. Да го строши и да разплиска горещите му мисли върху снега. Да приключи с Джак Дж. Поло веднъж и завинаги.

Толкова много ли искаше?

Поло бе нагазил в пръхкавия студен сняг, който покриваше чехлите и долния край на панталоните му. Когато бесът стигна до прага, Джак вече крачеше по пътеката към външната порта, като се бе отдалечил на три-четири метра от къщата. Измъкваше се. Измъкваше се.

Плямпалото нададе отново вой, забравяйки годините на обучение. Всеки научен урок, всяко правило за водене на битки, набито в главата му, бяха пометени от желанието да отнеме живота на Поло.

Плямпалото прекрачи прага и поднови преследването. Това бе непростимо нарушение. Някъде в Ада могъщите (да пребъде царството им и още дълго да сипят огън и жупел върху главите на прокълнатите) усетиха сторения грях и разбраха, че войната за душата на Джак Поло е изгубена.

Джак също го усети. Чу шум от кипене — демонът бе излязъл на пътя и стъпките му превръщаха снега в пара. Продължаваше да го преследва! Създанието бе нарушило първия закон за съществуването си. Край с него. Поло усети как победата го завладява.

Бесът го настигна при портата. Дъхът му се виждаше ясно, въпреки че тялото, от което излизаше, все още бе невидимо.

Джак се опита да я отвори, но Плямпалото я затръшна.

— Che sera, sera — каза Джак.

Демонът не издържа. Сграбчи главата на мъжа и се накани да смачка крехкия череп.

Докосването бе вторият му грях и Плямпалото се сгърчи от нетърпима болка. Изрева като банши, залитна назад, подхлъзна се и падна по гръб върху снега.

Беше направило грешка. Уроците, които му бяха набили в главата, се върнаха в съзнанието му с трясък. Знаеше какво е наказанието, задето е напуснало къщата и е докоснало човека. Вече имаше нов господар, бе роб на глупавото същество, надвесено над него.

Поло беше спечелил.

Той гледаше през смях контурите на демона, очертани в снега. Образът на беса се появи като снимка, проявена на хартия. Законът си вземаше дължимото. Плямпалото не можеше да се крие повече от своя господар. Ето го и него в цялото му отблъскващо великолепие. Червено-кафява плът и ярко око без клепач, размахани ръце и плющяща опашка, превръщаща снега в киша.

— Копеле — каза демонът. Имаше лек австралийски акцент.

— Няма да говориш без позволение — заяви тихо, но много властно Поло. — Разбра ли?