Споделен живот

Кимвам. Повтаряла съм си, че каквото и да стане, ще запазя хладнокръвие. Ако се разпадна по шевовете, няма начин този съдия да си помисли, че съм способна да решавам каквото и да било. Да, намеренията ми са идеални и тъй нататък, но се отклонявам от целта, когато виждам как съдията вдига кутията си с ябълков сок.

Неотдавна, когато Кейт беше в болницата за преглед на бъбреците, една нова сестра й подаде чашка и я помоли за урина.

— По-добре да сте готова, когато се върна — предупреди я.

Кейт, която не си пада по високомерни нареждания, реши, че се налага да посмачка фасона на сестрата. Изпрати ме на мисия при автоматите за напитки, за да взема същия сок, който сега съдията пие. Наля го в чашката и щом сестрата се върна, го вдигна към светлината.

— Хмм — измърмори. — Струва ми се малко мътна. Най-добре пак да я филтрирам.

Вдигна чашката към устата си и погълна съдържанието й.

Сестрата побеля и изхвърча от стаята. С Кейт се смяхме, докато ни заболя коремът. До края на деня трябваше само погледите ни да се срещнат, и се разтапяхме.

Също като зъбче, а после не остава нищо.

— Ана? — окуражава ме съдия Дисалво и слага глупавата кутия „Мотс“ на масата помежду ни, а аз избухвам в плач.

— Не мога да даря бъбрек на сестра си. Просто не мога.

Без да се обади, съдия Дисалво ми подава кутия кърпички „Клийникс“. Свивам няколко на топка и избърсвам очите и носа си. Известно време той продължава да мълчи, оставя ме да си поема дъх. Вдигам поглед, установявам, че на лицето му е изписано очакване.

— Ана, нито една болница в страната няма да вземе орган от донор, който не го желае.

— Кой мислите подписва документите? — питам. — Не детето, което вкарват в операционната — родителите му.

— Ти не си малко дете; със сигурност можеш да изразиш несъгласието си.

— О, да — отново се чувствам съкрушена. — Оплачеш ли се, задето някой забива игла в теб за десети път, то се смята за стандартна процедура при операция. Всички възрастни се усмихват престорено и си казват, че никой не моли да му забият още игли. — Издухвам носа си в кърпичка. — Бъбрекът… е само за днес. Утре ще бъде нещо друго. Винаги има нещо друго.

— Майка ти ми съобщи, че искаш да прекратиш делото — казва той. — Излъгала ли ме е?

— Не — преглъщам с усилие.

— Тогава… ти защо си я излъгала?

Има хиляди отговори на въпроса; избирам най-лесния.

— Защото я обичам — отвръщам и сълзите пак рукват. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

Той се взира напрегнато в мен.

— Знаеш ли какво, Ана? Ще назнача някого, който ще помогне на адвоката ти да ми каже кое е най-добре за теб. Как ти се струва?

Косата ми се е разпиляла в безпорядък; прибирам я зад ухото си. Лицето ми е толкова червено, та ми се струва, че е подуто.

— Добре — отвръщам.