Книга на илюзиите

Наново се затворих в себе си. Времето се люшкаше напред-назад между лошо и хубаво. Ден-два ясно искрящо слънце и после яростни бури; проливни порои, следвани от кристалносиньо небе; вятър и безветрие, жега и студ, мъгла, разтваряща се в лазура. При мен в планината винаги беше с пет градуса по-хладно, отколкото в града, но имаше следобеди, в които ходех само по шорти и тениска. Други следобеди се налагаше да паля огън и да навличам три пуловера един върху друг. Юни преля в юли. Вече от десет дена работех стабилно, постепенно се връщах към стария си ритъм, подготвях терена за последния щурм, така ми се струваше. Един ден малко след празниците приключих рано и се вдигнах с пикапа до Братълбъро да си напазарувам. Останах около четирийсет минути в Гранд Юниън и след като натоварих покупките в багажника, изведнъж реших да поостана още и да погледам някой филм. Беше просто импулс, внезапна приумица, която ме завладя както си стоях насред паркинга, потен и примижал срещу привечерното слънце. Бях свършил с работата за днес и нямаше причина да променям плановете си, нямаше защо да бързам към къщи, ако не исках. Отидох до кино „Лачис“ на главната улица тъкмо преди да започне прожекцията от шест. Купих си ко̀ла и пакет пуканки, настаних се по средата на последния ред и изгледах един филм от серията „Завръщане в бъдещето“. Оказа се едновременно смехотворен и приятен. След като свърши, реших да проточа вечерта в корейския ресторант отсреща. Веднъж вече бях ял там, и според върмонтските стандарти храната хич не беше лоша.

Два часа бях седял в полумрака и когато излязох от салона, времето пак се беше обърнало. Още една от онези резки промени: придошли облаци, температурата спаднала до десетина градуса и излязъл вятър. След цял ден ясно небе и силно слънце би трябвало в този час да има някаква остатъчна светлина в небето, но слънцето беше изчезнало преди залез и дългият летен ден се бе превърнал във влажна, хладна вечер. Вече валеше, когато пресякох улицата и влязох в ресторанта; докато сядах на една от предните маси и поръчвах вечеря, видях как бурята се развихря. Един хартиен плик полетя от земята и се лепна на стъклото на оръжейния магазин „При Сам“; една празна кутия от сода се затъркаля с тракане надолу по улицата към реката; дъждът заплющя по тротоара като канонада от куршуми. Започнах с кимчи, като поливах всяка втора хапка с бира. Пикантно нещо беше това, изгаряше езика, и когато преминах към основното ястие, продължих да топя месото в лютивия сос, а това означаваше, че продължих с бирата. Трябва да съм изпил всичко на всичко три бутилки, може би четири, и когато поисках сметката, вече бях малко по-почерпен, отколкото трябваше. Достатъчно трезвен, за да вървя по права линия, струва ми се, достатъчно трезвен да мисля ясно за превода си, но навярно недостатъчно трезвен, за да шофирам.

Все пак няма какво да обвинявам бирата за това, което се случи. Рефлексите ми може би бяха малко забавени, но имаше намесени и други елементи и подозирам, че резултатът щеше да е същият, дори ако бирата се извадеше от уравнението. Когато излязох от ресторанта, дъждът все още валеше като из ведро, наложи ми се да пробягам няколкостотин метра до общинския паркинг и успях да се измокря до кости. Не ми помогна това, че се замотах с ключовете, докато се опитвах да ги измъкна от мокрите си панталони, а още по-малко това, че щом ги издърпах, моментално ги изпуснах в първата локва. Това означаваше допълнително изгубено време да клеча и да ги търся опипом в мрака и когато най-сетне се изправих и се качих в пикапа си, бях подгизнал като човек, който се е къпал с дрехите. Да му се не види и бирата, и мокрите дрехи, и водата, която влизаше в очите ми. Постоянно трябваше да оставам с една ръка на волана, за да бърша челото си, и като се прибави неудобството на лошото отопление (което означаваше, че докато не бършех челото си, със същата ръка бършех стъклото пред себе си), и като се умножи всичко това по коефициента на дефектните чистачки (кога пък не са дефектни!), условията в онази нощ определено не гарантираха безаварийно шофиране до дома.

Иронията беше, че съзнавах всичко това. Треперех в мокрите си дрехи, исках само да се прибера и да облека нещо топло, но въпреки това си наложих да шофирам колкото се може по-бавно. Това ме спаси, предполагам, но от друга страна, може би пък тъкмо то причини катастрофата. Ако карах по-бързо, може би щях да съм нащрек и повече да внимавам в особеностите на пътя; но не след дълго започнах да се отнасям и в края на краищата потънах в едно от онези продължителни, безцелни размишления, които изглежда се случват единствено когато шофираш сам. В този случай, ако правилно си спомням, беше нещо за изчисляване на ефемерните дейности в ежедневния живот. Колко време си бях връзвал обувките в последните четирийсет години? Колко врати бях отварял и затварял? Колко често бях кихал? Колко часове бях изгубил в търсене на неща, които не мога да намеря? Колко пъти си бях удрял палеца на крака или трясвал главата си, или примигвал, за да извадя нещо, попаднало в окото ми? Заниманието ми се стори доста приятно и продължих да попълвам списъка, докато се взирах в тъмнината. На около двайсет мили след Братълбъро, на един прав участък между градчетата Т. И Уест Т., точно три мили преди завоя, отдето тръгваше черният път за моята къща, мернах две животински очи да мъждукат в светлината на фаровете. Миг по-късно видях, че е куче. Беше на двайсет-трийсет метра пред мен, мокро и проскубано създание, залутано в мрака, и за разлика от повечето изгубени кучета, не се движеше покрай пътя, ами по средата му, или по-скоро малко вляво от средата, тоест точно насред моето платно. Извих рязко, за да не го ударя, и в същото време натиснах спирачката. Вероятно не трябваше да го правя, но вече го бях направил преди да си кажа, че не бива, и понеже настилката беше влажна и хлъзгава от дъжда, гумите поднесоха. Плъзнах се през жълтата линия и преди да завъртя в обратната посока, пикапът ми се натресе в един електрически стълб.