Наследникът
- Автор: Николов Любомир
- Серия: Сивият път #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Наследникът». Краткое содержание книги:
Всички градинари бяха нейни любимци — от старши-жардиниера Морион до вечно изцапаните с пръст чираци, които тайно си устройваха състезания с ръчни колички. Единственото изключение беше Риго, за когото Ермелинда просто не знаеше какво да мисли. Уж се водеше градинар, но никога не го бе виждала да работи в градината. Редовно изчезваше от двореца за цели дни, а през останалото време или киснеше в кръчмите, или стоеше затворен в стаята си, където пиеше тайнствени терански напитки, свиреше на странна триъгълна лютня с много особен, трептящ звън и пееше тъжни песни, в които често се повтаряше „мамо, мила мамо“. Малката принцеса предполагаше, че сигурно е много добър човек, щом така обича майка си. Тя самата понякога се упрекваше, че не обича чак толкова своята.
Във всеки случай едно бе сигурно: в целия дворец нямаше по-странен човек от Риго. Дори и той я обичаше, в това не можеше да има съмнение, но го показваше по странен начин. Веднъж например Линда го попита защо носи обувки с метален връх.
— Някой ден и на теб ще направя такива — обеща Риго. — Да знаеш, малка госпожице, че ако и да си още дребосъче, като ритнеш с тях някой мъж между краката, тутакси ще го повалиш.
— Ами жените? — попита заинтригувано тя, мислейки за госпожица Леверие.
Риго енергично се почеса по главата, която биваше особено чорлава, когато пиеше теранските си напитки.
— Жените, казваш? Мммм… не, с тях не става, това е само за мъжете.
— Защо?
Риго направи онази характерна физиономия, която правеха всички възрастни, когато предпочитаха да запазят най-важните си тайни от децата.
— Ами… такова… — Той пак зарови пръсти в косата си и явно намери там вдъхновение, понеже заяви победоносно: — Защото жените са с рокли, ще ти се заплете кракът.
Личеше, че разговорът е взел да го притеснява и той побърза да я отпрати, ала тъй като се чувстваше виновен, подари й невероятно съкровище — специално „шпионско“ фенерче с кристална леща, вградено огниво и резервоарче за петрол. Имаше дори въртяща се диафрагма отпред за разширяване и стесняване на лъча. Ермелинда бе тъй щастлива, че три дни спа с фенерчето под възглавницата докато госпожица Леверие подозрително се поинтересува защо косата й мирише на петрол. Тогава реши, че ще е по-безопасно да го скрие при другите си съкровища в тайника под паркета в ъгъла, който й бе направил Хугберт.
Имаше и още една причина да я наричат Чучулигата.
През един топъл следобед старшият жардиниер Морион повика малката Линда в градината, като тайнствено й заръча да пази тишина. Точно такива приключения й допадаха най-много, затова тя без да задава въпроси го последва към най-затънтеното кътче на парка, където се спотайваше беседка от бял терански мрамор. Щом седнаха там, Морион вдигна пръст пред устата си и безмълвно посочи малка купчинка пръст между корените на един висок бор. В купчинката се тъмнееше кръгъл отвор и Линда го загледа с интерес, очаквайки отвътре да излезе някакво животинче, но след като минаха няколко минути, тя не изтърпя и прошепна:
— Какво има там?
— Шшшшт — отвърна Морион. — Гледай!
Изведнъж от дупката пъргаво изскочи малка пъстра птичка със сиво-бежово-кафеникава перушина и забавно щръкнало гребенче над главата. Тя деловито заподскача наоколо, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред, после разпери криле, стремително литна нагоре и от висините долетя звънката й песен. Чак сега Линда я позна.
— Чучулига!
Градинарят лекичко стисна рамото й.
— Тихо! Сега идва най-интересното!
След още минута-две от дупката едно подир друго се изнизаха четири по-дребни птиченца със същата, но малко по-светла окраска и смешно големи кръгли главички, все още без гребенчета. Линда беше готова да се пръсне от вълнение и възторг, но намери сили да удържи чувствата си и само прошепна с умиление: