Наследникът

Наричаха я Господарката на Коперник.

Естествено, никой от слугите не би дръзнал да изрече това название в присъствие на кралицата. То гарантирано щеше да я вбеси. Затова пред нея се обръщаха към момиченцето с „ваше височество“, „принцеса Ермелинда“ или просто „милейди“. Виж, в кухнята, където често обичаше да се промъква, можеха и да й казват свойски Малката Линда.

Разправяха, че е живо копие на прабаба си по бащина линия, херцогиня Сакробоско. Одрала й е кожата, казваха по-простодушните, и когато чу за пръв път това, Линда много се стресна от страховитото обвинение, та трябваше дълго да й обясняват какво означава. Ала след като проумя, изразът толкова й хареса, че обиколи всички стаи на дворцовата прислуга да споделя с тайнствен шепот и широко ококорени очи: „Знаете ли, че аз одрах кожата на прабаба си?“. Съобщението имаше задоволителен ефект — камериерките и готвачките възкликваха „Въх!“ или „Олеле!“, а някои дори я молеха да не върши същото с тях, което тя на драго сърце обещаваше. Мъжете от прислугата го приемаха по-спокойно, но с жив интерес към подробностите — дали прабабата е била жива в момента на манипулацията и с какъв точно инструмент си е послужила. Тук вече малката принцеса избухваше в смях и заявяваше: „Ама че си глупав! Ами че това е в пре… (как беше?)… преносен смисъл!“ Само личната й гувернантка, госпожица Леверие от Тера („дърта скочубра“ според точния израз на Хугберт) подви възмутено устни и най-строго обясни, че подобни приказки са неуместни за една млада дама.

Но от тогава Линда обичаше често да посещава първата площадка на парадното стълбище, където висеше портретът на херцогиня Сакробоско — стройна руса красавица в зелена рокля за езда, украсена с перли. Дълго я гледаше, после изтичваше в стаята си пред огледалото и не намираше абсолютно никаква прилика, освен може би русата коса, само че нейната не беше дълга, мека и вълниста като на херцогинята, а жилава и непокорна въпреки редовното къдрене с нажежена маша. Плюс това имаше чипо носле, обкръжено от цяло съзвездие лунички, които ставаха особено ярки в жегите около пладне. С две думи — нямаше и помен от величествената прелест на дамата от портрета.

Когато споделяше тези си огорчения с Хугберт, той поклащаше глава и със спокойния си, разсъдлив тон я уверяваше, че с малките момиченца е така, но един ден всички те се превръщат в ослепителни красавици, също като в приказката за грозното патенце. Това й се стори убедително — поне докато се сети, че вероятно и госпожица Леверие някога е била малко момиченце.