Джинджифиловата къща
- Автор: Герхардсен Карин
- Серия: Hammarby #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-443-7
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джинджифиловата къща». Краткое содержание книги:
Ингрид Олсън се прибира от болницата и заварва мъж в кухнята си. За първи път вижда натрапника, но той не представлява опасност — защото е мъртъв. Криминалният следовател Кони Хьоберг приема обаждането. Екипът му идентифицира трупа, който се оказва семеен мъж на средна възраст. Но какво е търсил в дома на Ингрид? И кой го е пребил до смърт? Без заподозрян и без мотив, екипът на Хьоберг е в задънена улица, докато не свързват случая с друго — на пръв поглед случайно — убийство. И не разбират, че са изправени пред сериен убиец с ужасяваща вендета…
„Джинджифиловата къща“ е първата книга от поредицата „Хамарби“ за инспектор Кони Хьоберг и неговия екип. Сюжетът се развива със светкавично темпо и пристрастява. Книга, която се чете наведнъж.
Протегна ръце към нея, но тя не бе в състояние да направи и крачка в неговата посока. Това не се наложи обаче, защото той бързо пристъпи към нея и нежно я прегърна. През тялото й премина тръпка, но тя успя да я прикрие с леко движение. За нейна изненада отвърна на прегръдката му и си пое дълбоко въздух в обятията му, за да се съвземе. Той хвана главата й с ръце и я бутна леко назад, за да я гледа в очите.
— Не очаквах да се събудиш преди обяд — усмихна се той. — Снощи малко се понапи.
— Знам — промълви Петра. — Не биваше да пия последната чаша. Особено след като не бях яла. Обикновено не… Извинявай…
— Не, не — няма нищо.
Беше изключително чаровна.
Леко я целуна по бузата. На нея й идеше да повърне, но вместо това се чу да казва:
— Благодаря за снощи. Беше много приятно.
Болката в слабините й пулсираше ведно с пулса й.
Той отново я придърпа към себе си и прошепна:
— Аз ти благодаря. Беше чудесно. Ти беше чудесна.
Е, за момента стигаше. Трябва да се махне от тук, и то — бързо. Постави ръце върху неговите, вече плъзнали се върху бедрата й, и нежно ги отмести.
— Трябва да вървя — обясни тя с овладян тон, без да откъсва очи от неговите.
— Сигурна ли си, че не искаш да останеш още малко? — попита той и й намигна.
— Не мога. Съжалявам. Представа нямаш как ме цепи главата.
Петра успя да се засмее и направи кисела физиономия, за да се самоиронизира.
— Изпий един аспирин. Има в банята.
Той тръгна да й донесе, но тя го спря.
— Не, благодаря. Ще се оправя. Избягвам да пия лекарства. Човек плаща за грешките си, както казвам винаги аз.
Идеше й да си прехапе езика. Това вероятно бе едно от най-тъпите неща, които е изричала. Но той се засмя и я съпроводи до красивата външна врата.
— Да ти извикам ли такси?
— По-добре да повървя — отклони предложението Петра.
Помогна й да си облече палтото. Наложи се да седне, за да си обуе ботушите, защото не съумяваше да пази равновесие. Подхвана я, за да се изправи, и Петра си даде сметка, че ще се наложи да преживее още една прегръдка, преди да си тръгне.
— Искаш ли да ме видиш отново? — попита той, докато я държеше в обятията си.
— При всяко положение ще ти се обадя — усмихна му се тя.
В пет и половина сутринта в събота Петра Уестман стоеше пред къща на улица „Лустусбакен“ номер 6 в квартал Олстен, където пристигна с такси от предградията в южната част на града.
Пътуването до там бе предшествано от някои стъпки, макар че замъгленото й съзнание все още не можеше да определи доколко са разумни и просто бе следвала инстинкта си. След като остави Педер Фрик в красивата му къща от средата на миналия век, най-напред си отбеляза номера на улицата. Достатъчно бе да хвърли незабележим поглед към пощенската му кутия. На първото кръстовище видя името на улицата и в мобилния си телефон записа: „Педер Фрик, Батвиксвеаган, 12“. По-нататък по улицата срещна възрастна жена с бултериер, която й показа пътя до най-близката станция на метрото. Добави и това към записките си: „Мелархойден“.
После звънна на дежурния в полицейския участък в Хамарби. Познаваше я и само заради това й даде номера на дежурния в момента лекар.
— Но, Уестман, откога си в „Пътна полиция“? — изненада се той.
— Просто трябва да се свържа с лекаря. Не бъди толкова любопитен — тросна се леко тя.
— Аз трябва да го потърся — напомни й той правилата, но Петра го убеди, че и обратното може да стане.
Получи името и телефона на някоя си доктор Астрид Егнел, чийто адрес намери от „Справки“ и сега се намираше там.
Петра реши да звънне, преди да почука на вратата на лекарката, в случай че спи. Както очакваше — обади се самата лекарка.
— Обажда се полицейски помощник Петра Уестман от участък „Хамарби“ — почна тя, като се стараеше дикцията й да е ясна. — Разбрах, че вие сте дежурна.
— Да, така е.
— Имам нужда да се направи тест за дрога.
— Ще дойда до половин час — отвърна Егнел.
— Спестила съм ви труда — увери я Петра. — Стоя на улицата пред вас и се питам дали не можете да направите теста в дома си.
— Не пускам пияни шофьори в къщата си — отвърна лекарката суховато.
— Против правилата е, знам, но истината е, че аз трябва да бъда изследвана — опита се да обясни Петра.
Видя как в горната част на къщата се дръпна завеса и смутено махна на лекарката. По линията се възцари тишина.