Едно незнайно място
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Едно незнайно място». Краткое содержание книги:
Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща — например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.
XII
— Тоя тип е голяма работа — рече Лусио, — ама да не ме пипа по главата. Че току-виж съм започнал пак да цицам.
Точно каквото правеше в момента, забеляза Адамсберг, докато Лусио смучеше от ръба на чашата си с мляскащи звуци. Поначало Лусио предпочиташе да пие от бутилката. Чашите беше донесъл по изключение, защото имаше чужд човек. Лекарят си бе отишъл още преди час, двамата довършваха бутилката под навеса и зорко бдяха над заспалото котило. Лусио смяташе, че на всяка цена трябва да я довършат, защото иначе виното ще се развали. Или се довършва, или не се започва.
— И аз не бих искал да ме доближава — каза Адамсберг. — Само постави пръста си тука — комисарят показа мястото на тила си — и като че ли ме повреди. „Интересен случай“, така каза.
— На докторски език туй значи, че нещо не е наред.
— Именно.
— Стой по-далеч от него и не се безпокой.
— Лусио, представи си за миг, че ти си Емил.
— Добре — каза Лусио, който никога не бе чувал за Емил.
— Побойник, невъздържан, на петдесет и три години, не глупав, откачен, спасен от един стар маниак, който го наема като момче за всичко, включително за игра на гигантски морски шах вечер до огнището на по чаша вишновка.
— Не — възрази Лусио. — Повдига ми се от вишновка.
— Но представи си, че си Емил и че старият ти сипва вишновка.
— Хубаво — неохотно каза Лусио.
— Забрави сега вишновката. Пий друго, това е без значение.
— Допусни, че възрастната ти майка е в старчески дом, а кучето ти е на склад в някаква ферма, понеже си изкарал единайсет години в дранголника на малки части, и допусни, че всяка събота взимаш камионетката, за да заведеш майка си на вечеря, после да отидеш да видиш кучето и да му занесеш месо за подарък.
— Момент. Не си представям камионетката.
Лусио напълни последните две чаши.
— Синя, със заоблени ъгли, с избеляла боя, задният прозорец е закрит, върху багажника има ръждясала стълба.
— Ясно.
— Предположи, че чакаш кучето навън, че то прескача оградата на фермата, че се храни с теб, че прекарваш част от нощта заедно с псето отзад в камионетката и си тръгваш в четири сутринта.
— Момент. Не си представям кучето.
— А майката? Представяш ли си я?
— Идеално.
— Кучето е с дълъг косъм, мръснобяло с няколко петна, клепнали уши, малко и топчесто, помияр с големи зъркели.
— Ясно.
— Предположи, че старият маниак е бил убит и че те е включил в завещанието си в ущърб на сина си. Ето че си богат. Предположи, че ченгетата те подозират и искат да те приберат.
— Няма какво да предполагам. Искат да ме приберат.
— Да. Предположи, че си премазал топките на едно ченге, счупил си едно ребро на друго и си духнал.
— Дадено.
— Какво ще направиш с майка си?
Лусио пак засмука ръба на чашата си.
— Не мога да отида, ченгетата наблюдават старческия дом. И значи й пиша писмо, та да не се тревожи.
— Какво правиш с кучето?
— Те знаят ли къде е кучето?
— Не.
— Тогава отивам да си поговоря с него, да му кажа да не се безпокои и че пак ще дойда.
— Кога?
— Кога ще дойда пак?
— Не. Кога ще отидеш да си поговориш с кучето.
— Ами веднага. В случай че ме пипнат, добре е то да знае предварително. Докато за майка ми — майка ми е акъла си ли е?
— Да.
— Това е добре. Ако ме заключат, ченгетата ще я предупредят. А виж кучето, как пък няма да предупредят кучето. Така че това с предупреждението на кучето аз трябва да го свърша. Колкото се може по-бързо.
Адамсберг прекара пръсти по мекото коремче на Шарм, изсипа чашата си в чашата на Лусио и се изправи, опъвайки панталона си.
— Виж сега, омбре — каза Лусио, като вдигна голямата си лапа. — Ако искаш да го видиш твоя човек, преди да е видял кучето и преди кучето да е видяло ченгетата, трябва веднага да хващаш пътя.
— Не съм казал, че искам.
— Вярно, не си.
Адамсберг шофираше внимателно, съзнавайки, че умората и виното са се отразили на рефлексите му. Бе изключил мобилния си и джипиеса за в случай, че би било възможно да съществува ченге, умно като Лусио, което беше малко вероятно — такова нещо нямаше дори в приказките и легендите на Мордан. Нищо определено не планираше за този звяр Емил. Освен подсказаното от Лусио — да стигне до Шатоден, преди ченгетата да стигнат до кучето. Защо? Защото фъшкиите бяха различни? Не. Не знаеше за това, когато пусна Емил да избяга, ако го бе пуснал да избяга. Тогава? Защото Мордан бе пресякъл пътя му като бизон? Не. Мордан превърташе, нищо повече. Защото Емил беше добро момче? Не. Емил не беше добро момче. Защото Емил рискуваше да пукне от глад в храсталаците заради глупостта на едно изпаднало в депресия ченге? Може би. А в затвора по-добре ли ще му е?