Змии в стените
- Автор: Майналовски Сибин
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&ArtStudio
- ISBN: 978-954-863-359-8
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Змии в стените». Краткое содержание книги:
Всички недоумяващо се взирахме в запечатаното с магическа руна пликче, в което се спотайваше нещо… неописуемо.
– Какво, в името на Мрака, е това? – обади се след продължителна пауза Мишо.
– Това, скъпи ми магове и дами, са кюлотите на вещицата Росинда – театрално се поклони Джони и прибра ужасяващата торбичка във вътрешността на плаща си. – Докато развързахме хер Антонов, забелязах, че циклофреничката е използвала едно от древните Акълдаващи проклятия, за да удържи на място нашия приятел тук – а именно Непрания Кюлотен Възел. На тази мисъл ме наведе нещо, която бях чел наскоро в един от интернет-форумите, където се събират незадоволените квачки (не се смей, Питър, може да е „Alcatel“, ама става за браузване в мрежата!). Потребителката UmriVarnaSofiaRulez се оплакваше от мъжа си, който не успял да инсталира навреме желания от нея душ-панел в банята. Датата на публикацията бе от преди 8 месеца… Така че събрах две и две и получих логичния отговор – Росинда е имала възможност да приложи кюлотната магия и се е възползвала от нея. Ето защо грижливо прибрах намерената непрана гнус и с удоволствие ще я предам на нашия любим побратим Били, когато се приберем в „Зелената котка“.
– Били ли? Защо пък Били? – учудих се аз.
– Защото той има… хм… опит с вещици21 – смигна ми дяволито Джонатан.
– А как чифт непрани гащи размери XXXXXXXL ще ни помогнат да се отървем от Акълдаващата?
– Виждаш ли, Питър, момчето ми, ето тук се намесваш ти. От теб се иска да нарисуваш един вулкан, а брат Били ще метне биологичното оръжие вътре и… воала! Всички знаят, че без гащите си Акълдаващите са обречени… сигурно измират под влиянието на собствената си миризма… или Мрак знае какво – потръпна Джонатан и си заръча още една водка.
– А не е ли опасно да мяташ кюлоти във вулкани и прочие? Имам предвид – ами ако цялата Земя се зарази и се трансформира в Акълдаващи? – поинтересува се Мишо.
– Е, тук вече идва тънкостта в раздаването, както би казал майсторът на белота месир Сторн – ухили се Джони. Тери изпуфтя презрително, но не обели нито дума. – Питър ще трябва да нарисува вулкана в миналото. Ама в много миналото минало. Да речем, няколко милиарда години назад.
– Бе то няма проблеми, ама… не е ли пак рисковано? – почесах се по темето аз.
– Изобщо не, друже – хилна се Деветте Пръста и запали поредната цигара от запасите на Тъмния. – Най-много да се появят някакви странни същества – я динозаври, я нещо друго… но и те ще измрат, така че ходът на историята няма да бъде нарушен. Повярвай ми – никой не е успял да избяга от Смрадта на Акълдаващите…
Охлюви
Хрус.
Хрус-хрус.
Хрус.
ХРУС.
Отдавна бе загубил бройката на охлювите, които един по един размазваше с токовете на кубинките си, докато вървеше към вкъщи. Навремето обичаше да ги брои - така дългият път към дома губеше част от сивотата и еднообразието си. Стъпка – охлюв. Километър – 1428 охлюва. Плюс-минус. Понякога „бързаците“ (така ги наричаше баща му, светла му памет) се хвърляха под краката му по два-три наведнъж, подобно на членовете на някаква откачена секта, издигнала самоубийството в култ. Друг път изминаваше десетина крачки, без нито една жертва да изхрущи под тежката подметка. Рано или късно обаче бройката се изравняваше. От станцията на метрото до входната врата на блока – средно 5000 охлюва.
От месеци насам обаче бе спрял да брои. Горе-долу по същото време, когато откри, че започна да му дожалява за животинките. Единствената им вина беше, че за разлика от него се радваха на отвратителното време. Вечната влага, просмукала се във всяка една гънка и пора на прогнилото градче, беше техният вариант на плаж, морски бриз и кана, пълна с леденостудено мохито. Горките наивници. Също като него изпълзяваха всяка вечер от дупките си, вонящи на тиня и разложение, и затътряха уморените си телца напред - без да знаят накъде, просто напред, по-далеч от пустите си така наречени „домове“… може би там, където ще им се радват, вместо да ги тъпчат.
Е, тъпчеха ги.
Хората тъпчеха него. Той пък тъпчеше охлювите. Не че му ставаше по-добре, даже напротив. Затова и спря да брои. Полека-лека усещането, че едва ли не извършва геноцид, се изпари. Чувството за крайна безизходица обаче остана.
Потънал в мрачни размисли, за малко не подмина собствения си блок. Спаси го рефлексът – ръката му по навик посегна да помилва бездомната котка, която всяка нощ спеше върху един от паркираните пред входа автомобили. Проклинайки се за отвеяността си, бръкна с другата ръка в джоба си, извади тежката връзка ключове и отключи входната врата.
21
Авторът отново намеква за разказа „Спасете бирата“, в който Били Зеленчука прекарва страстна нощ с млада девойка, която впоследствие се оказва маскирана дърта вещица (бел. ред.)