Отмъстителят

Шарън взе чиста хавлия от шкафа в коридора и влезе в банята. Пусна душа, но не застана веднага под него. Отстъпи крачка назад и се взря в огледалото над умивалника — първо в профила си отляво, а после отдясно. След няколко секунди размисъл реши, че е горе-долу доволна от фигурата си, въпреки че винаги имаше какво да се желае.

Най-после влезе под душа, наведе се напред, опря чело до белите плочки и остави силната струя хладка вода да се стича по главата, раменете и гърба ѝ. Беше като сбъдната мечта. Веднага щом водата докосна кожата ѝ, напрегнатите ѝ мускули започнаха да се отпускат.

Тя се изкъпа, уви се в хавлията и се върна в кухнята.

Шарън и Том имаха хубава селекция вина и тази вечер ѝ се искаше да пийне нещо освежаващо с плодов вкус.

— Идеално — промълви тя, когато избра бутилка новозеландско „Гевюрцтраминер“ от хладилника, отвори я и си наля една чаша. Тъкмо върна бутилката в хладилника, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Затвори вратата на хладилника, взе телефона и погледна екранчето. Номерът не ѝ беше познат. — Ало?

— Здравей, Шарън.

Мъжкият глас не ѝ звучеше познато.

— Хмм… Здравейте. Извинете, но кой се обажда?

— Искаш ли да отгатнеш?

Шарън се намръщи. Искаше да се отпусне и да се наслади на виното. Не беше в настроение за игрички.

— Не. И ако не ми кажете кой сте, обаждането приключва.

— Добре. Ами ако ти кажа, че аз съм онзи, който чака в края? Достатъчно ли ще бъде това?

— Чака в края? В края на какво?

Мъжът се изсмя. Когато заговори отново, изричаше думите бавно и с тон, който можеше да се опише единствено като зловещ.

— Живота, Шарън. Аз съм онзи, който чака в края на живота, защото аз съм смърт.

Шарън не се плашеше лесно, но в гласа имаше нещо, от което по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.

— Знаеш ли какво? Това е ужасна шега, който и да си.

— Кой каза, че е шега?

— Начукай си го, болен извратеняк! Не ми се обаждай отново. — В пристъп на гняв Шарън едва не тресна телефона в бюфета, но се спря навреме.

След няколко секунди телефонът пак иззвъня — същият номер. Шарън го остави да звъни.

Няколко секунди след като спря звъненето, пристигна съобщение:

Хайде, вдигни телефона, Шарън. Не искаш ли да играем?

Тя знаеше, че не трябва да му обръща внимание, но след такъв дълъг ден гневът ѝ надделя над разума. Шарън бързо написа отговор:

Заври си го отзад, извратеняко. Който и да си, блокирам номера ти.

Само след няколко секунди пристигна друго съобщение:

Знаеш ли какво? Забравѝ за телефона. Нека те попитам нещо. Сети ли се да заключиш предната врата?

Дръжката на предната врата неочаквано изтрака три пъти в бърза последователност.

— Господи! — Шарън отскочи назад и едва не изпусна телефона. Уплашеният ѝ поглед се стрелна към вратата. — Какво става, по дяволите?