Синът на Один
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–842–7
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синът на Один». Краткое содержание книги:
«Буреносният първи сблъсък незабавно отстъпи на пълен хаос. Секирите глухо се стоварваха върху щитовете от дърво или опъната кравя кожа, стомната звънко дрънчеше, носеха се крясъци и клетви, викове, ридания, глухото хриптене на борещи се за живота си мъже. В далечината чух дивите, настойчиви трели на боен рог. Трябва да идеше от армията на краля…»
Прочутият пътешественик, кинематограф и изследовател на древни култури Тим Северин пише дебютния си роман «Синът на Один», част първа от трилогията «Викинг», в духа на скандинавските легенди. Историческата прецизност и колоритните батални сцени в книгата са омагьосващи.
Китът сложи край на глада ни, а през следващите няколко седмици земята започна да ни дарява с изобилието си. Лейф бе разположил колибите си на плиткото устие на две малки реки, и двете пълни с риба. Една от първите ми задачи беше при отлив да прокопавам канали в пясъчните плитчини. При прилив в езерцата редовно доплуваха да търсят храна ята камбали и други плоски риби, и когато водата отстъпеше, оставаха заклещени в изкопите ми. За разнообразие събирах миди по широката извивка на брега или помагах на големите да хвърлят мрежи за превъзходната сьомга и морска пъстърва в реките. Природата бе невероятно по-богата от гренландската. Поляните край устието на реката бяха покрити с високи диви треви и осигуряваха добра паша за добитъка ни, който измести сърните, чиито следи ясно личаха по бреговете на реката. И най-много пътувалите сред заселниците не бяха виждали подобни дървета; повечето бяха с мека дървесина, но някои ни бяха напълно непознати. Едно жълто дърво, много подобно на нашата бреза, бе здраво като дъб, друго с тривърхи листа имаше прекрасна, зърнеста дървесина. Тиркир изпадна направо в захлас и я издяла и полира, докато тя заблестя в тъмномеден цвят. Като хора, несвикнали с толкова много дървен материал, направо не знаехме откъде да започнем; дали да отсечем по-малките дървета за къщите си, или да отсечем по-големите и да ги оставим да отлежат, за да отнесем ценен товар обратно в Гренландия.
До края на лятото гората почти не спря да дава плодове. Първи бяха дивите череши, последва ги изобилие от лешници и всевъзможни диви ягоди, които обагряха тревата и храстите в червено и пурпурно, тъмносиньо, алено и златно. Много растения познавахме — малини, къпини и боровинки, но имаше и такива, които виждахме за първи път, някои толкова ярки, че в началото заподозряхме, че са отровни. Мен натовариха със задачата да се крия в храстите и да следя дали ги ядат птиците. Направеха ли го, ние обирахме плодовете и сушахме за зимата това, което не успеехме да изядем.
Само почвата малко ни разочарова; беше трошлива, плитко намятана над пясъка и чакъла по устието, и не толкова плодородна, колкото се надявахме, че е. Все пак не бе по-лоша от голяма част от почвата в Гренландия и Исландия и фермерите не се оплакваха, доволни от невероятно богатия улов на дивеч. През дългите летни дни в покрайнините на поляните ловяхме с капани сърни и диви гъски, които се събираха на големи ята в блатата. По-малко от месец след пристигането ни малко стадо китове се престраши да влезе в залива с прилива. Обкръжихме ги с лодките си и ги изтикахме към плитчините тъкмо в мига, в който настъпи отливът. Животните нямаше как да се върнат и останаха да се мятат в плитчините. Последва истинско клане. Всички до един нагазихме в морето с нож или топор в ръка и водата се обагри в криволичещи червени петна кръв. В кървавото си изстъпление трябва да сме убили поне двадесетина. Извлякохме труповете на брега, одрахме ги, нарязахме ги на парчета и се запасихме с месо за три месеца.
Тиркир си направи до реката ковачница. Разкопа блатото зад селото и извади късове твърд камък с формата на самуни, които каза, че ще стопи до меко желязо, ако се наложи да подменяме сечивата си. Заяви, че за това ще му трябва помощник и уреди аз да му стана чирак. В малката си работилница ми показа как се прави глинена пещ, която после пълнеше с ред въглища, ред желязна руда, запалваше сместа, после изчакваше невъзможно силната топлина да си свърши работата, счупваше пещта и изгребваше буците желязо от жаравата. Аз носех въглища и стоях на меховете, а той обработваше метала, без да спира ентусиазирано да ми разказва за старите богове. Гледах го как нагрява и кове метала, и го потопява във вода, запленен от почти магическия произход на металните ни сечива, затова и с готовност приех многократно повтаряното твърдение на Тиркир, че обработването на метала и магията са неразделно свързани. Обгърнат в дим и пара, Тиркир мотолевеше прости магии и ръмжеше молитви към боговете. Винаги спазваше всяко табу на занаята си — никога не оставяше две острия легнали едно връз друго. Когато започваше работа сутрин, хвърляше в огъня щипка сол, а в края на деня винаги оставяше чука си на малкия олтар, който беше издигнал на Тор. Завършеше ли нещо, независимо дали е градинарска секира или накрайник на копие, измънкваше кратка молитва, събираше листа и ги стриваше на зелена паста, която намазваше върху горещия метал.