Алхимикът от Сенките
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките». Краткое содержание книги:
— О! — възкликна Алесандра, като присви рамене и се завъртя. — Колко е студено…
На каменното стълбище Лепра срещна домоуправителя на Лисичарника, който вече чакаше.
— Господине.
— Добър ден, Данвер.
Заедно те проследиха каретата, която премина по моста над сухия ров и влезе в двора. Дванайсет конници я ескортираха, всичките въоръжени с рапири и къси пушки. Бяха гвардейци на Кардинала, но не носеха мантиите си. Командваше ги господин Дьо ла Удиниер, новият капитан на отряда и наследник на кавалера Дьо Сен Жорж, загинал преди месец при достатъчно позорни обстоятелства, които за всеобщо удовлетворение останаха в тайна.
Каретата спря близо до стълбите. Ла Удиниер скочи от седлото и приближи до Лепра. Двамата си стиснаха ръцете като мъже, които се уважават, но не могат да си позволят прекалени любезности. Защото единият от тях беше гвардеец на Кардинала, а другият — независимо че сега се бе отказал от мантията си — служеше като мускетар на Негово Величество. Съперничеството между двата корпуса беше традиционно и много шумно: рядко минаваха петнайсетина дни, без гвардеец и мускетар да се счепкат на дуел по някакъв повод.
Обаче Ла Удиниер и Лепра имаха високо мнение един за друг.
Те се познаваха, откакто през миналата година се бяха сражавали рамо до рамо, когато Луи XIII — за втори път, преди да го стори отново и след това — потегли към Нанси начело на армията си, за да принуди Шарл IV Лотарингски да се отнася по-почтително към него. На 18 юни се случи така, че лотарингски кавалерийски полк охраняваше един от бродовете на река Мьоз, близо до градчето Сен Мишел и недалеч от главната квартира на краля. Бойните действия още не бяха започнали и дори Шарл IV продължаваше да води преговори. Но Луи XIII желаеше да нанесе светкавичен удар, който да бъде ясна демонстрация на сила. Под командването на граф Д’Але събраха елитни войници от Наварския полк, жандармерия, кавалеристи, кралски мускетари и гвардейци на Кардинала. Ла Удиниер, който тогава все още не беше лейтенант, и Лепра се озоваха сред тях. Изненадани, хванати в капан в укреплението си и обзети от паника, лотарингците претърпяха ужасяващо поражение. Всъщност то си беше клане, от което малцина оцеляха.
По-късно пътищата на двамата мъже често се засичаха, но те никога не бяха си партнирали, както стана сега. Поделяха си отговорността за Италианката. Лепра — в Лисичарника, а Ла Удиниер — по пътя до „Шатле“, в Париж, където разпитваха шпионката. Срещаха се два пъти дневно, когато си предаваха ценната пленница.
— Наред ли е всичко? — запита Ла Удиниер.
— Да — отговори Лепра. — Има ли нареждания от Кардиналския дворец?
— Няма.
И това беше целият разговор.
С дебело наметало и с качулка, Алесандра скоро се появи, усмихната и непринудена. Бидейки галантен благородник, Ла Удиниер отвори вратата и ѝ протегна ръка, за да се качи в каретата. След това смушка коня си, отдаде чест на Лепра и нареди ескортът да тръгне.
Бившият мускетар остана известно време и проследи с поглед каретата, която се отдалечаваше. Беше изморен, но все още не можеше да си позволи да почива.
Обърна се към домоуправителя Данвер, който стоеше неподвижен и невъзмутим.
— Хайде — подкани го той, влизайки вътре. — Чака ни работа.
Старата жена седеше в спокойната и слънчева градина в един от многобройните манастири в предградието Сен Жак.
Тук прекарваше по-голямата част от дните си, когато горещината беше поносима, четеше и чакаше, настанена във фотьойл, който изваждаха от стаята ѝ, за да ѝ е по-удобно. Тя следваше подчинения на строги правила режим на монахините, който се състоеше от молитви и хранения. Нищо не я принуждаваше да прави това, но то отговаряше на персонажа, който беше измислила, изглеждаше като богата и набожна вдовица, изморена от светското общество, решена да прекара в усамотение последните години от живота си. Тук тя беше госпожа Дьо Шантегрел. Само преди месец се вихреше като виконтеса Дьо Маликорн и благодарение на магията имаше вид на не повече от двайсетгодишна. В определена степен по-измамна възраст от онази, на която изглеждаше сега. Всъщност годините ѝ далеч надхвърляха нормалното. Нормалното за човешкия род, разбира се.
Но тя беше дракон.
Така наречената госпожа Дьо Шантегрел вдигна очи от книгата си и въздъхна, съзерцавайки градината и мислейки си за сегашното си битие.