Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
— Екипът криминалисти свърши с къщата – обясни той – и по- голямата част от парцела.
— Много бързо.
— Тук навън и в това зимно време трябва да действаме бързо или доказателствата ще станат неизползваеми. Затова повикахме криминалисти от целия Ийст Енд. А къде е агентът от ФБР, който щял да дойде с вас?
— Някъде наоколо.
Началникът се смръщи, а Д’Агоста не можеше да му се сърди: смяташе се за грубиянство да не установиш връзка с местните ченгета. Минаха през портите, после през сборния пункт, разгърнат под една тента, и закрачиха надолу по чакълестата автомобилна алея, която водеше към голямата къща – огромна бетонна грозотия, която приличаше на купчина бетонни плочи, струпани една връз друга и свързани със стъкло. Топли и уютни колкото Кремъл.
— И така, как се казва този руснак?
— Богачев.
— Богачев. Колко дълго е живял в Източен Хамптън?
— Преди няколко години купи земята. Отне му няколко години да построи къщата и се премести тук преди шест месеца.
— Създавал ли ви е някакви проблеми?
Дентън поклати глава.
— Нищо освен проблеми. Още от самото начало. Когато купи парцела, продавачът се оплака, че е измамен, и заведе дело. Случаят е още в съда. Един ден посред нощ Богачев събори историческа постройка с покрив от дървени керемиди. Заяви, че не знаел, че е обявена за забележителност. Беше заведено дело и за това. После построи това грозилище, което нарушава цял куп градски наредби. Всичко без нужните разрешителни. Последваха още дела. След това изпързаля строителните предприемачи, измами работниците и дори хората, които му косят моравата. Дела до гушата. Той е от онези глупаци, които правят само онова, което поискат. Няма да преувелича, ако кажа, че е най-мразеният човек в града. По-скоро беше.
— Откъде идват парите му?
— Той е от онези руски олигарси. Международен търговец на оръжия или нещо също толкова неприятно. Къщата, парцелът – всичко е собственост на куха фирма или поне така пише в данъчния регистър.
— Значи има много хора, които биха искали да го видят мъртъв.
— Да, разбира се. Половината град. И това е без да броим хората, които е прецакал или убил в бизнеса си.
Когато стигнаха при къщата, Д’Агоста забеляза Пендъргаст да завива с бързи крачки зад далечния ъгъл.
Дентън също го видя.
— Това не е ли мъжът, който трябваше да бъде тук с нас?
— Той е.
— Ей, ти! – извика Дентън и се затича. Лейтенантът го последва. Пендъргаст спря и се обърна. С дългото си черно палто и мършавото, бяло като слонова кост лице изглеждаше като онази с косата.
— Господин…
— А, началник Дентън – каза Пендъргаст и тръгна към тях, като същевременно свали черната кожена ръкавица от бледата си ръка и сграбчи дланта на началника с кратък поклон. – Специален агент Пендъргаст. – След това се завъртя обратно и закрачи бързо през моравата към високия жив плет в гледащата към океана част от имота.
— Хм, имате ли нужда от нещо? – подвикна началникът към неговия отдалечаващ се гръб.
Пендъргаст махна с ръка над главата си.
— Имам нужда от Винсънт. Идваш ли?
Д’Агоста тръгна след него, полагайки усилия да не изостава, а началникът го следваше по петите.
— Не искаш ли да огледаш къщата? – успя да попита лейтенантът.
— Не. – Пендъргаст ускори още крачка, толкова, че палтото започна да се развява подире му, и се поприведе, за да устои на суровия вятър.
— Къде отиваш? – попита Д’Агоста, но не получи отговор.
Най-накрая стигнаха до живия плет, който скриваше, както видя
Д’Агоста, висока каменна стена. Тук Пендъргаст се завъртя към тях.
— Началник Дентън, екипът криминалисти мина ли вече оттук?
— Още не. Има да се покрие доста пространство, а и мястото е доста далеч от местопрестъплението… – Но преди да успее да завърши изречението си, Пендъргаст вече се беше обърнал и крачеше покрай живия плет, оглеждайки се внимателно, подобно на котка. Внезапно спря и застана на колене.
— Кръв – обяви той.
— Чудесно – каза Дентън. – Добро попадение. А сега да се връщаме обратно и да изпратим екипа криминалисти, преди да сме повредили нещо…
Обаче Пендъргаст се изправи и закрачи отново с наведена глава, следвайки петната, които го заведоха до живия плет. Тогава Д’Агоста видя нещо бяло сред зелената плетеница. Надникнаха навътре в плета, където лейтенантът успя да различи ужасяваща гледка.