Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Да разбивам тихо стена?
— Е, може и да е малко трудно.
— Да бе, малко. Може и да опитам. Ще те уведомя.
— Или можеш да преместиш Копривка от старата си стая долу и да използваш нея.
Поклатих глава.
— Все още се надявам, че може да дойде време, когато ще поиска да използва прохода и да идва вечер да побъбрим.
— Но засега без особен напредък.
— Боя се, че си прав.
— Твърдоглава е като теб. И внимавай, ако я видиш да стои до камината с нож за плодове.
Погледнах към ножа, който все още си стърчеше дълбоко забит в гредата. Беше стар израз на момчешкия ми гняв.
— Няма да го забравя.
— Не забравяй също, че ми прости. След време.
Опитах се да пратя мехлема по Ридъл с торба ментови бонбони, ароматен чай и малък куклен елен.
— Няма да стане — рече той. — Поне да са повече, за да има за всичките.
Така и направих. Ридъл с невинен вид предложи да добавя и свирки, но възразих, че се опитвам да ги спечеля, а не да провокирам Моли да ме убие. Той се ухили, кимна и препусна. Забави се с два дни заради разразилата се виелица.
Върна се с писма, едно за мен и едно за Копривка. Каза ми, че се е хранил със семейството и нощувал в конюшнята след няколко игри на камъни със Стабилен.
— Говорих добре за теб, когато Рицарин започна да ме разпитва. Казах, че по нощите работиш със свитъците и си на път да се превърнеш в писар, ако не внимаваш. И тогава Пламен попита: „Значи е дебел?“ Явно техният писар е доста охранен. Отговорих не, тъкмо обратното. Казах, че в последно време ми се струваш отслабнал и унил. И че прекарваш сам повече време, отколкото е здравословно за един мъж.
Наклоних глава настрани.
— По-голям нещастник не успя ли да ме изкараш?
Той имитира накланянето.
— Че да не би да съм излъгал?
Писмото бе от Рицарин, който ми благодареше за мехлема и рецептата.
Не зная какво е писала Моли на Копривка. На следващата сутрин тя се задържа след урока. Предан я попита дали ще тръгва, защото с Елиания, Любезен и Сидел смятали да пояздят. Тя му каза да тръгват, бързо щяла да ги настигне, тъй като не й се налагало да си конти прическата цяла вечност.
Обърна се и видя, че се усмихвам.
— Говоря му официално, когато сме сред хора. Само тук си позволявам такова отношение.
— На него му харесва. Беше страшно радостен, когато откри, че има братовчедка. Каза, че било хубаво да познава момиче, което говори открито с него.
Тя замръзна и съжалих за думите си — помислих си, че няма да каже онова, което се канеше. Но Копривка ме погледна в очите, вирна брадичка и опря юмруци на кръста си.
— Така значи. А аз мога ли да говоря открито с теб?
Не бях сигурен.
— Може да пробваш.
— Майка ми пише, че е добре и че децата много се радват на посещенията на Ридъл. Чуди се дали не се страхуваш от братята ми, че не отиваш сам.
Отпуснах се в стола и забих поглед в масата.
— По-скоро се страхувам от нея. Навремето беше доста темпераментна.
— Хм. Доколкото знам, навремето си бил майстор в разгарянето на този темперамент.
— Права си. Е, мислиш ли, че няма да има нищо против да я посетя?
Копривка мълча дълго време, след което попита:
— И от моя темперамент ли те е страх?
— Малко — признах. — Защо питаш?
Тя отиде до прозореца на Искрен и се загледа в морето, както правеше той навремето. В тази поза приличаше не по-малко от мен на Пророк. Прокара разсеяно пръсти през косата си. Определено можеше да обръща малко повече внимание на „контенето“. Късата й коса стърчеше като козината на настръхнала котка.
— Отначало си мислех, че ще станем приятели. После открих, че си ми баща. От този момент дори не си се опитвал да говориш с мен.
— Мислех, че ти не искаш да говориш с мен.
— Може пък да съм искала да видя колко се опитваш. — Обърна се и ме погледна обвинително. — А ти изобщо не се опита.
Замълчах. Тя тръгна към вратата.
Станах.
— Знаеш ли, Копривке, бях отгледан от мъж сред мъже. Понякога си мисля, че това е най-големият недостатък за един мъж, когато стане дума за отношенията му с жени.
Тя спря и ме погледна. Заговорих от цялото си сърце.
— Не зная какво да направя. Искам поне да ме познаваш като човек. Бърич бе твоят баща, при това добър баща. Може би е твърде късно за мен да имам място в живота ти. Нито пък бих могъл да намеря място в живота на майка ти. Все още я обичам толкова, колкото когато се разделихме. Тогава си мислех, че след като приключа с всичките си задачи, ще я открия и някак ще бъдем щастливи заедно. И ето ни сега, шестнайсет години по-късно, а аз още не съм успял да намеря пътя до нея.