Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Пиетро погледна тялото.
— Ще го оставим за най-накрая. Бедният ми сънародник — изрече той тъжно. — Няма да се разложи.
В сондаж „Роза“ Мимо Сера седеше срещу Ничак хан и представителя на Зелените ленти в стола на служителите. На масата бяха също Локхарт, Пиетро и трима технически ръководители на сонди. От половин час Мимо, който говореше добре фарси, се опитваше да убеди младежа от комитета да удължи срока или да разреши оставянето на минимални екипи за поддръжката на сондите, докато той заедно с Локхарт се срещнат с шефа на „Иран Ойл“ в Шираз.
— Стига, престанете, в името на Аллах! — прекъсна го раздразнено представителят на Зелените ленти.
— Но, ваше превъзходителство, без хеликоптерите ще трябва да спрем цялото находище и да започнем незабавна евакуация на всичко. Разберете, ваше превъзходителство, поради това че аятолахът, Господ здраве да му дава, и вашият министър-председател Базарган искат нормализиране на добива на нефт, ние трябва да се консултираме с компанията „Иран Ойл“ в Ши…
— Стига! Каландар — обърна се младежът към Ничак хан, — ако този въшльо не се подчини, ще ти хвръкне главата, а с Яздек и хората ти е свършено! Ако при залез-слънце в неделя тук остане дори един чужденец или хеликоптер, ако вие не сте подпалили базата, ние ще я опожарим! А след нея — селото, по земя или по въздух. Ти — озъби се младежът на Локхарт — пускай двигателя. Тръгваме си. Веднага!
Той излезе и тресна вратата.
Всички гледаха объркано. На Локхарт му беше криво за всички, които бяха открили петрола и разработили находището, като бяха вложили толкова много енергия, пари, талант, хъс и риск. „Това е възмутително, но нямаме друг избор. Нищо не може да се направи. Ще се евакуираме. Анулирам напускането на Скот и включваме всичките самолети в изпълнението на това. Ще работим здравата пет дни, та дано забравя за Техеран и Шаразад и за това, че днес е денят на протестната демонстрация на жените, в която съм й забранил да участва.“
— Каландар — каза той. — Лишени от вашето великодушие и помощ, ние трябва да напуснем.
Ничак хан видя, че погледите на всички, се обърнаха към него.
— Трябва да избирам между базата и селото ми — изрече той тъжно. — Това е безсмислено. Ще се опитам да открия терористите и да си получат заслуженото. Междувременно най-добре ще бъде да не рискувате. По тези хълмове има много скривалища.
С достойнство се надигна и излезе, уверен, че няма да му се налага да опожарява базата. Разбира се, ако Аллах пожелае, ханът знаеше, че ще го направи, без да се колебае, независимо дали в нея има, или няма хора.
Позволи си едва забележимо да се усмихне. Планът му беше сработил идеално. Всички чужденци бяха повярвали, че козарят Хасан е истински представител на Зелените ленти. Беше удоволствие да наблюдава престорената арогантност и гняв на младежа; чужденците се хванаха на въдицата му за „терористите“, убили овчар, и той забеляза страха им; същите тези „терористи“ бяха повредили през нощта сондата, която беше най-трудна за достигане от единадесетте, а довечера, в потайна доба, същите тези „терористи“ щяха да подпалят част от сондаж „Роза“ и след това да изчезнат завинаги — да се влеят в потока на живота в селото. „Утре призори ужасът ще е пълен… — мислеше си той. — и чужденците ще се претрепят да си заминат, евакуацията им е гарантирана и над Яздек ще настъпи мир.“
„Глупаци, ще играят игра, на която само ние знаем правилата! Обаче остава проблемът за младия пилот. Бил ли е той свидетел, или не? По-старите селяни препоръчват «злополука», за да не рискуваме. Вчера това можеше идеално да се осъществи, докато младежът ловуваше самичък. Толкова е лесно да се плъзнеш и да паднеш върху пушката си. Да, но съпругата ми се противопостави на идеята за «злополука».
— Защо?
— Защото училището беше нещо великолепно — беше отговорила тя. — То беше първото, нали? А без пилотите никога нямаше да го има. Но сега вече знаем как става и лесно ще можем да си изградим наше собствено; поради това че пилотите бяха добри с нас, научихме толкова много и селото ни така забогатя. И всичкото това е защото мисля, че този младеж казваше истината. Трябва да го пуснеш, не забравяй как ни разсмиваше с небивалиците си за онова място, което се наричало Конг, в земята, назована Китай, населена с хиляда пъти по хиляда пъти хиляда жители с черна коса, всичките с черни очи, дето се хранели с пръчици.
Той си спомни как беше се смял заедно с нея. Че как може да има толкова много хора в една държава?