За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Влад? – обърна се към празното място, където допреди малко стоеше Владимир. – Владо!
Няколко родители от предните редове се обърнаха към откачения, който крещеше насред тържеството по случай първия учебен ден, и му метнаха по един презрителен поглед. Наоколо нямаше и следа от Владимир. Макар и да беше дребен за възрастта си, той имаше свойството да изпъква в тълпи. Гарвановочерната му коса и бледият тен така усилено натякваха „малкият граф Дракула, убиецът на малкия лорд Фаунтлерой“, че нямаше как да не го забележиш.
Александър изблъска родителите и се втурна по стълбите към входа. По пътя се оплете в кабелите, събори две от хористчетата, изпълняващи химна на училището, а те, по ефекта на доминото, събориха и останалите, и за капак успя да скъса надписа „Добре дошли“ над входа (учителката по рисуване го беше оцветявала три часа). И всичко това за има-няма десет секунди. Докато някой се усети какво става, Александър вече търчеше по коридорите на училището.
– Хей! – чу глас зад гърба си, докато профучаваше по коридора на втория етаж. – Я се спри!
Но той не се спря, докато нещо не се удари в краката му и едва не го спъна. Успя да запази равновесие, завъртя се и срещна погледа на едра възрастна жена в униформа на чистачка. Приличаше на човек, който най-безпардонно би метнал метла в краката на някого.
– Вие ли метнахте метла в краката ми? – в съзнанието на Алекс се бе загнездило тъмно подозрение.
– Стига задава тъпи въпроси – примлясна чистачката. – Ти кой си и къде мислиш, че отиваш?
– Търся сина си, загубих го на входа. Един такъв мъничък и блед?
– Не го знам – тя присви очи. – Виждаш ми се подозрителен, господине. Хайде с мен!
– Ама къде с вас?
– При директора, бе. Не може така разни съмнителни типове да бягат по коридорите в първия учебен ден.
– Госпожо, как така съмнителен, аз…
– От друга страна – продължи тя, сякаш не го беше чула – директорът си има работа и без тебе. Открива учебна година.
– О, сигурен съм – възмутената физиономия на Алекс бързо преля в усмивка.
– Виж, влез тук и изчакай, ясно? Първолаците след малко ще влязат.
Преди да успее да възрази, чистачката го блъсна в някаква стая, метна метлата си след него, затвори вратата и заключи. Александър беше убеден, че това е брутално нарушаване на личната му свобода, но в момента можеше да се оплаче единствено на лежащата насред празната класна стая метла.
– Това, уважаема – обърна се той към метлата – е брутално нарушаване на моята лична свобода. Тъпа вещица! – изкрещя и блъсна с юмрук по вратата. – Не ти, де. Ти си метла. Тя е вещица!
И тогава изведнъж той свърза две и две. Но разбира се! Коя нормална чистачка в училище би го заключила в празна класна стая само защото търси сина си? Тук имаше конспирация. Тук имаше магьосническа конспирация. А може би – обади се гласът на съмнението – просто е сметнала, че подозрителен трийсетгодишен мъж, който бяга по коридорите на училището, не е най-подходящият посрещач за стресираните първолаци?
Трябваше да провери дали тук наистина беше замесена магията. Погледът му попадна върху старата метла с дълга дръжка и фанатична усмивка разряза долната третина от лицето му.
– Това е птица! – провикна се някой.
– Не, това е самолет! – автоматично възрази друг.
– Това е баща ми, яхнал метла! – ужаси се Влад и изобрази маймуните „не виждам“, „не чувам“ и „не говоря“ в бърза последователност. – Тате, слизай веднага оттам!
– Ти пък кога се появи? – извика баща му от перваза на прозореца.
– Тук си бях през цялото време! Ти изведнъж се разкрещя и хукна нанякъде!
– Да бе, да не би да ставаш невидим?
Влад се изчерви, но после веднага пребледня, защото баща му скочи от втория етаж и полетя надолу, все още стискайки метлата между коленете си.
Влад беше чувал, че когато попаднеш в плаващи пясъци, трябва да стоиш неподвижно. Може би за да те помислят за умрял. За по-голяма правдоподобност килна глава настрани и изплези език във физиономия на неподправена умрялост. Пясъците явно не се хванаха. Владимир пое дълбоко въздух, стисна очи и пропадна през пясъка.
Надявайки се да не се намери в компанията на светец с връзка ключове или висок закачулен тип с коса, той отвори очи. И видя нещо, което не биха си представили и най-умопомрачените религиозни водачи.
Стоеше срещу гише. През стъклото го наблюдаваше очилата лелка, от онези, които сякаш специално ги леят по калъп, за да ги нареждат зад разни гишета. Лелката вдигна поглед към него, намести огромните си очила и заяви носово: