За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Какво, по дяволите, е това? – попита.
– Ами ти понеже тръгна да ни изпортиш на Шефа… – проехтя познат глас.
Влад вдигна поглед в посока на звука и различи нещо отвъд пухкавите бели облаци: огромно око се взираше в него, а отстрани – можеше да се закълне – нечии уши светеха.
– В жезъла ли съм? – обхвана го паника. – Вече тук ли ще ме държите?
– Ама за какви ни мислиш, моето момче? Би било ужасно нехуманно!
Влад се въздържа от коментар.
– Не, виж – реши да поясни старшият – ще те измъкнем веднага щом решим как да го съобщим на Шефа.
Понякога имаше чувството, че е най-възрастният магьосник. Бяха като банда дечурлига. Направихме беля, сега как ще кажем на тате?
Внезапно в залата нахлу зачервен и изпотен чирак, запретнал роба над коленете си, и изквича:
– Бързо! На площада Магистърът и секретарят му се бият! Хвърчи перушина!
Жезълът издрънча на земята и залата се опразни.
– Чакайте! – развика се Влад. – В кой жезъл съм? В този на Размисъла или в този на Изпитанията? Оп, ясно.
Иззад дърветата се показваха муцуни на гладни вълци.
Стаята беше същата, макар и значително по-мрачна, а и по-подредена. Нямаше ги мръсните чорапи по пода, нямаше я и картината с лодка на стената. Тъмните завеси бяха спуснати, а в леглото – неговото легло – лежеше възрастен мъж. В първия момент Алекс реши, че вижда бъдещето, но след това позна мъжа. Съмненията му се потвърдиха, когато в стаята влезе младеж – висок, кльощав и нелеп в тесните си дънки тип „цигара“.
– Сашо – обърна се мъжът в леглото към младежа – Сашо, трябва да ти кажа нещо важно.
– Слушам, тате.
„Не е възможно да съм изглеждал така в гимназията – беснееше Александър наум. – Подстрижи се, момче, подстрижи се!“ Посланието му обаче нямаше как да стигне до младия Сашо, чиято бухнала къдрава коса наистина се нуждаеше спешно от намесата на цял екип фризьори, въоръжени с градинарски ножици и горелки. Сега, след като се виждаше отстрани, много случки от онзи период му се изясняваха. Защо например така и не успя да си хване гадже в гимназията.
– Трябва да продължиш делото ми, сине – нареждаше старецът и възрастният Александър, нека за по-лесно го кръстим Александър-сега, осъзна, че е успял да се разсее от собствените си спомени. Насили се да върне вниманието си към монолога на баща си и да спре да зяпа косата на Александър-преди, който пък беше крайно заинтригуван от ноктите на ръцете си.
– Сашо, слушаш ли ме?
– Мда, тате – отговориха в синхрон Александър-сега и Александър-преди, първият – по навик.
– Разбра ли за вратите? Вратите, които водят към Света на магьосниците?
– Разбрах, тате. В нашия свят има врати, които водят към Света на магьосниците, ясно. Не трябва да споделям това с никого, ясно.
– Само избрани хора могат да виждат тези врати, Сашо, а ние сме избрани. Моят баща ми каза тайната, както баща му преди това – на него, и баща му на…
– Ясно, тате.
– Сашо, аз не намерих врата към магьосническия свят. Нито една. Цял живот. Ти обаче трябва да намериш, разбра ли?
– Ще намеря, тате.
– Обещай ми.
– Обещавам, тате – с готовност обеща Александър-преди. – А, тате, защо магьосниците не ни кажат кои са вратите?
– Ами… не знам – нагло излъга старецът и за да не му се налага да дава обяснения, взе че умря.
Алекс си спомняше ясно този момент. От малък знаеше, че не е съвсем като другите. Получаваше видения, проблясъци от бъдещето, но инстинктивно усещаше, че не бива да споделя за тях. И детството му беше необичайно. Докато другите деца ходеха с бащите си да карат колело и да играят футбол, той ходеше със своя да отваря врати. Обикаляха тесните, тъмни улички и отваряха врата след врата. Баща му често си мърмореше „тука трябва да е, тази изглежда магическа, сигурен съм, че е тази“. Така и не откриха вход към друг свят, но изпадаха в доста странни ситуации. Веднъж се озоваха на шантав купон, където Алекс си дръпна от една цигара, а после два часа всичко беше пурпурно и това му се струваше адски смешно.
Продължи да отваря вратите и след смъртта на баща си. Беше на грешното място и търсеше вратата, през която ще се прибере у дома. Там май не го искаха много, иначе все щяха да му изпратят някакъв знак. Но това не беше логично, защото човек винаги е добре дошъл у дома. Щеше да го каже на Влад, налагаше се той да продължи да търси. А сега това страшно зелено нещо от видението се появи преди сина му.
Владимир посегна за джобния си жезъл, но него го нямаше на обичайното му място – затъкнат в колана на дънките му. Това вероятно се дължеше на факта, че коланът не беше на обичайното си място, обяснението за което беше просто – дънките му не бяха на обичайното си място. Влад се оказа облечен в патешкожълта рокля с изящна кройка, която прикриваше твърде тесния му ханш. Погледна спускащите се до земята дантели и се почувства отвратен.