Проходът

Реши, че не е ядосана, задето Питър е тръгнал, без да ѝ каже. Когато Холис дойде в столовата, за да ѝ съобщи новината, се ядоса, разбира се. Мислеше само за тази новина, но покрай грижите около Санчо и Уидърс я позабрави. Истината беше, че го предчувстваше — може би не точно заминаването на Питър и Ейми, но нещо подобно. Нещо финално. Когато с Холис обсъждаха възможността да тръгнат с конвоя, някъде в нея се таеше неизказано предчувствие, че Питър и Ейми няма да ги придружат.

Но Майкъл се ядоса. Направо побесня. Наложи се Холис да го удържа да не тръгне след тях в снега. Странно откъде през изминалите месеци у Майкъл се бе родила такава смелост, почти безразсъдна. Тя се чувстваше като негов родител, дълбоко и неоспоримо отговорна за него. Някъде сред случилите се събития се беше освободила от тази отговорност. Може би не Майкъл се е променил, може би тя се беше променила.

Искаше да види Кървил. Името присъстваше в съзнанието ѝ с проблясваща лекота. Само като си помисли човек: трийсет хиляди души. Обзе я надежда, каквато не беше чувствала от деня, в който Учителката я изведе през вратата на Убежището в сломения свят. Защото този свят не беше сломен изобщо. Малкото момиченце Сара, което спеше в Голямата стая, играеше с приятелчетата си и слънцето грееше в лицето ѝ, докато се люлееше на гума в двора и вярваше, че светът сигурно е прекрасно място, от което трябва да е част, това момиченце се беше оказало право. Какво обикновено желание само. Да бъде личност, да живее човешки съдбата си. Това я очакваше в Кървил с Холис. Холис, който я обичаше и ѝ го беше казал, повторил, потретил. Накарал беше нещо у нея да се освободи, нещо отдавна сгърчено. Чувство, което я изпълни в първата нощ на пост, някъде в Юта, когато той остави пушката си и я целуна, и я изпълваше всеки път, когато произнасяше думите по неговия тих, почти смутен начин, приближили лица толкова близо едно до друго, че тя усещаше снопчетата на брадата му по страните на лицето си, тогава като че ѝ признаваше най-скритата истина за себе си. Каза ѝ, че я обича, тя също го обичаше, от цялата си душа и безкрайно. Не вярваше в съдбата, светът ѝ се струваше много по-несигурен, поредица от несполуки и измъквания на косъм, сред които по някакъв начин човек оцеляваше, докато дойде денят, в който не успява. Но любовта ѝ към Холис приличаше точно на съдба. Все едно думите вече са написани някъде, а тя само трябваше да вдъхне живот на историята. Чудеше се дали родителите ѝ са изпитвали подобно чувство един към друг. Въпреки че не обичаше и избягваше да мисли за тях, докато пътуваше в камиона, се улови, че иска да са живи, за да ги попита.