Тъмната кула

ЕДНО

Пътят и историята бяха дълги, нали? Пътешествието беше дълго и цената бе висока… ала великите неща не се постигат лесно. Дългата история също като една висока Кула трябва да се строи камък по камък. Сега обаче, тъй като краят наближава, разгледайте добре двамата странници, които вървят по Тауър Роуд. По-старият — този със загорялото, набръчкано лице и револвера на бедрото — тегли количката, която наричат „Хо Фат 2“. По-младият — този с необичайно големия скицник под мишница, който го кара да изглежда като студент от стародавните времена — крачи до него. Двамата изкачват един полегат хълм, не по-различен от стотиците други, които са преодолявали. От двете страни на буренясалия път, който следват, се издигат порутени каменни зидове, обрасли с диви рози. Отвъд тях се виждат странни каменни съоръжения. Някои изглеждат като руини на замъци; други — като египетски обелиски, а трети приличат на Говорещи пръстени — от онези, в които се призовават демони; един от тях напомня на Стоунхендж. Човек почти очаква да види закачулени друиди, насъбрали се в центъра на големия каменен кръг, напявайки древни заклинания, ала пазителите на тези монументи, на тези първообрази на Стоунхендж, отдавна ги няма. Само малки стада банноци пасат там, където нявга са се извършвали обредите.

Ала това няма значение за нас. Нас ни интересува древният стрелец, който тегли тежката триколка. Ние стоим на билото на хълма и го чакаме да дойде при нас. Той идва все по-близо и по-близо. Неумолим както винаги, един мъж, който не пропуска да опознае езика на страната и нейните обичаи; мъж, който не би пропуснал да изправи закачените накриво картини в странните хотелски стаи. Много неща в него са се променили, но не и това. Той се изкачва по хълма и вече е толкова близо до нас, че можем да доловим киселата миризма на потта му. Мъжът вдига очи — всеки път, когато изкачва някой хълм, поглежда първо напред, а после и настрани, защото правилото на Корт гласи: „Винаги проучвай терена“ — и зениците му не са го забравили. Той поглежда машинално нагоре, после надолу… и внезапно замръзва. След като се взира в продължение на един дълъг миг в буренясалата пътна настилка, той отново вдига взор, ала този път доста по-бавно. Много по-бавно. Сякаш се бои от това, което си мисли, че е видял.

Тук ние трябва да се присъединим към него — да се слеем с него, — макар че как изобщо бихме могли да проучим терена на сърцето на Роланд в подобен момент, когато единствената цел на живота му изплува пред погледа му? Това е нещо, което никой разказвач не може да предаде, защото някои мигове просто са невъобразими.