Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Не, нямаше никаква нужда да бърза; искаше да оплаче на спокойствие последния от мъртвите си приятели. В думите на стария крал нямаше и капчица съмнение, когато се бе зарекъл, че Роланд ще умре от старост, преди да докосне вратата в основата на Кулата. Да, естествено, че щяха да продължат и Стрелеца щеше да проучи терена, ала той вече си даваше сметка, че идеята да се приближи до Кулата от срещуположната страна на балкона на червения откачалник не е никаква идея, а глупашка надежда. Не, старият злодей не блъфираше — онова, което беше изрекъл, бе самата истина.
Ала за момента това нямаше никакво значение. Току-що бе убил още един от приятелите си и ако нещо изобщо можеше да го утеши, това бе, че Ко щеше да бъде последната му жертва. Вече бе съвсем сам, като изключеше Патрик, а Стрелеца смяташе, че Патрик е имунизиран срещу вируса, който Роланд носеше, тъй като никога не е бил част от неговия ка-тет.
„Аз убивам само членовете на семейството си“ — помисли си мъжът, докато галеше мъртвия рунтавелко.
Ала споменът за това как бе говорил на Ко предишния ден продължаваше да го измъчва. „Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност!“
Дали бе останал, защото знаеше, че Роланд ще има нужда от него? Че когато работата се сговни (това бе един от изразите на Еди), Патрик ще се издъни?
„Какво си ме зяпнал така?“
Дали бе знаел, че това ще е последният му ден и че смъртта му няма да е лека?
— Мисля, че си знаел и едното, и другото — въздъхна Роланд и затвори очи, за да почувства по-добре козината под пръстите си. — Толкова съжалявам, че ти наговорих онези неща — бих дал пръстите на лявата си ръка, ако можех да си върна думите назад. Истина ти казвам.
Ала тук, както и в Ключовия свят, времето течеше само в една посока. Стореното си беше сторено. Нямаше връщане назад.
Стрелеца смяташе, че гневът го е напуснал окончателно, че и последната капчица от него се е изпарила във въздуха, ала когато усети тръпките по кожата си и осъзна какво означаваха, пламъкът на яростта лумна с нови сили в сърцето му, а добре познатата студенина отново пропълзя в перфектно обучените му ръце.
Патрик го рисуваше! Седеше си спокойно под тополата и си драскаше в скицника, сякаш храброто мъничко създание, което се равняваше на десетки като него — не, на стотици! — не бе умряло на същото това дърво, и то заради тях!
„Това е неговият начин — рече Сузана нежно и спокойно в дълбините на съзнанието му. — Това е всичко, което има, защото всичко друго му е отнето — родният му свят, майка му, езикът му и здравият разум, който някога е имал. Той също тъжи, Роланд. Освен това е изплашен. Рисуването е единственият начин да се утеши.“
Без съмнение всичко това беше вярно, ала тази истина още повече разпали гнева му. Той остави единствения си револвер на земята (дългата му цев проблесна между две от пеещите рози), защото се боеше да не стори нещо прибързано, за което да съжалява впоследствие, след което се изправи на крака, възнамерявайки да даде на момчето хубав урок, ако не за друго, то най-малкото за да се почувства той самият по-добре. Дори можеше да чуе първите си думи: „Харесва ли ти да рисуваш онези, които са се жертвали, за да спасят пършивия ти живот, глупако? Приятно ли ти е, а?“
Тъкмо отвори уста да каже нещо, когато Патрик остави молива и взе новата си играчка. Гумичката се бе изхабила наполовина, а нямаха други; Сузана ги бе взела със себе си заедно с револвера на Роланд просто защото бурканчето се намираше в джоба й, а умът й е бил зает с други, далеч по-важни неща. В мига, в който ръката, хванала гумичката, застина над листа, момчето погледна нагоре — навярно за да се увери, че наистина иска да изтрие всичко — и зърна Стрелеца, който стоеше сред розите и го наблюдаваше навъсено. Патрик веднага разбра, че Роланд е ядосан, макар и да нямаше никаква представа защо, и лицето му се изкриви от страх и тревога. В този миг Стрелеца го видя, тъй както Дондейл навярно го бе виждал много пъти, и тази мисъл мигом пропъди гнева му. Нямаше да допусне Патрик да се бои от него — не, заради Сузана (ако не и заради самия себе си) нямаше да допусне Патрик да се бои от него.
Всъщност най-вече заради самия себе си.
„Защо не го убиеш тогава? — попита лукавият, пулсиращ глас в съзнанието му. — Убий го и сложи край на мъките му, щом толкова милееш за него. Така двамата с рунтавелника току-виж отишли заедно на полянката. А тъй ще могат да запазят място и за теб, стрелецо.“