Младите лъвове [bg]

— Страшно забавна историйка — рече гласно Майкъл.

— Знаех, че ще ти хареса — каза самодоволно Пфайфър и изгреба от котелната останалия на дъното сос. — Да, от време на време човек все трябва да се посмее.

Той старателно остърга котелката с камък, обвит в тоалетна хартия, която винаги носеше в себе си. После стана и тръгна към група войници, които играеха на зарове зад един почернял комин — единствената останка от тази къща, която бе преживяла три войни поред. Групата се състоеше от трима души от ротата на Ноа и един лейтенант с двама сержанти от щаба на зоналната съобщителна служба, които бяха дошли тук с джип за да си отдъхнат за час-два. Очевидно те имаха много пари, които биха се оказали по-полезни, ако попаднеха в джобовете на редниците.

Майкъл запали цигара и се отпусна блажено, доволен от хубавия обед. После размърда пръстите на краката си, за да се увери, че не са премръзнали и в сърцето му нахлу особено приятно чувство при мисълта, че в продължение на цял час няма да се излага на опасност.

— Когато се върнем в Щатите — обърна се той към Ноа, — ще те поканя с жена ти на бифтеци. Знам едно чудесно място на Трето авеню, ресторантче на втория етаж. Ядеш си бифтека и през прозореца гледаш как железницата лети на равнището на масите в заведението. А бифтеците са дебели като юмрука ти и ще ги поръчаме съвсем сурови.

— Хоуп не обича сурови бифтеци — рече сериозно Ноа.

— Тогава ще ги искаме такива, каквито ги предпочита. В началото пикантен ордьовър, после бифтеци, така изпечени, че когато ги натиснеш с ножа, започват да въздишат като живи, и с тях, разбира се, спагети, зелена салата и червено калифорнийско вино; а накрая кейк, напоен с ром, и cafe espresso — черно, с лимонови корички. Да, още първата вечер, след като се върнем вкъщи. На мои разноски. Ако искаш, можеш да доведеш и сина си, ще го сложим на високо столче.

Ноа се усмихна.

— По-добре ще бъде да го оставим вкъщи.

Майкъл се развълнува искрено от усмивката на приятеля си. През тези три месеца, откакто се бяха върнали в старата си рота, Ноа се усмихваше много рядко. Говореше малко и почти не се смееше. Не изказваше гласно чувствата си, но по свой начин се привърза към Майкъл, грижеше се за него с критичните очи на ветерана и го защищаваше с думи и с дела дори тогава, когато се налагаше да мисли преди всичко за себе си, особено когато положението на фронта бе станало тежко; това беше през декември, когато натовариха цялата рота на камиони и ги хвърлиха веднага срещу немските танкове, които изскачаха сякаш от земята. Това сражение се наричаше „Битката за Ардените“ и сега то представляваше вече минало. Но имаше един случай, който Майкъл нямаше да забрави през целия си живот. Той седеше притиснат в окопа, който по заповед на Ноа бе направил две стъпки по-дълбок. Изтощен, Майкъл неволно се беше ядосал на това благоразумие на приятеля си, което намираше за прекалено. Неочаквано обаче на голото поле се появи германски танк, който запълзя бързо към тях. Боеприпасите за базуките бяха свършени, а зад гърба им догаряше самоходното противотанково оръдие и на тях им оставаше само да се свият в дъното на окопа, безпомощни да предприемат нещо… Водачът на танка забеляза как Майкъл изчезва под земята и насочи машината си право към него с намерение да го смаже с гъсеничните колела, защото не можеше да го засегне с картечниците. Последва мъчително дълга минута, ревящият седемдесеттонен танк мина над него, гъсениците заораха земята и върху каската и гърба му се изсипа градушка камъни и пръст. Майкъл закрещя като луд, но гласът му веднага заглъхна в мрачния, приличен на гробница окоп… Когато по-късно се сещаше за този случай, той му напомняше на истински кошмар. Изглеждаше му просто невероятно, че такова нещо е могло да се случи с него — човек на тридесет години; който притежаваше удобна квартира в Ню Йорк, хранеше се в хубави ресторанти, имаше в гардероба си пет чудесни костюма от мек туид и обичаше да шофира бавно своята кола със свален гюрук, огрян от топлото слънце… А когато се случи, изглеждаше му просто невероятно, че може да е преживял подобен кошмар, че стоманените гъсеници са минали само на стъпка от главата му, без да го разкъсат; струваше му се невероятно, че човекът, с когото се е случило това страшно нещо, е доживял да мисли отново за неща като бифтеци, вино и разходки по Пето авеню. Бездушният танк, устремил се към него, за да го смаже в окопа, който по настояване на своя приятел Майкъл бе направил две стъпки по-дълбок, сякаш беше унищожил последния мост, който го свързваше с цивилния живот. Там, на мястото на този мост, сега зееше дълбока мрачна пропаст, запълнена само с халюцинации. Спомняйки си тоя ден сега, Майкъл виждаше как тромавият танк пълзи назад по полето, ограден от фонтани пръст, които американската артилерия издигаше около него, и разбираше, че тъкмо в този час беше станал истински войник. Дотогава той бе просто човек във военна униформа, дошъл от друг живот, за да изпълни една временна задача…