Прах от мечти

Тя поклати глава, мускулите на челюстите й изпукаха.

— Не мислех за Десемврий.

— Килмандарос, чуй ме добре. Мислите ми за Драконъс — разсъжденията ми за възможната му вина — са недоказани. Спекулации, нищо повече. Ако търсиш противопоставяне с Драконъс — ако търсиш мъст, — ще загинеш. И вероятно ще се окаже за нищо, защото може би Драконъс е напълно невинен.

— Не го вярваш.

— Само ти напомних за опасността, която той представлява за нас. От колко време беше затворен в Драгнипур? Какво му е причинило това? На ума му? Дали изобщо е с ума си вече? Още нещо, и помисли добре над това, Килмандарос. Възможно ли е Рейк да е освободил случайно един луд Драконъс? Показвал ли е изобщо някога липса на мисъл в решенията си? Изобщо?

Тя присви очи.

— Имал е цел.

Усмивката на Маел беше кисела.

— Макар да е мъртъв, оказва се, че се уповаваме на него. Необичайно, нали?

— Майката Тъма…

— Вече не извръща лице, а както е с Тъмата, така е и с…

— Със Светлината. Богове на бездната, Маел. Какво ни е наложил той?

— Окончателно разчистване на сметки, мен ако питаш. Край на глупавите игри. Все едно, че ни е заключил всичките в едно помещение — и никой не може да излезе, докато нещата не се решат веднъж завинаги.

— Кучият син!

— Скръбта ти беше доста краткотрайна, Килмандарос.

— Защото това, което казваш, изглежда вярно — да! Рейк би разсъждавал точно така, нали?

— Иначе не би позволил собствената си смърт — премахването му от сцената. Освен че слага край на необуздания изблик на честолюбие на Майката Тъма, сега той ни принуждава — и всички са се раздвижили, Древни и деца, смъртни и безсмъртни.