Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
Забелязах колата още щом свърнах по нашата уличка. Можех да направя обратен завой или да профуча покрай тях — беше тъмно като в рог и надали щяха да ме видят — но си казах, че няма смисъл. Все пак завих, преди да спра, та утре сутринта да не ме глобят за неправилно паркиране. Дори не си направих труда да тръгна към входа. Роуан и Холоуей слязоха бавно от автомобила без регистрационни номера и ме пресрещнаха по средата на улицата.
— Драго ми е — рекох им.
— Висим тук цели три часа! — завайка се Холоуей.
— Трябваше да си уговорите среща — отвърнах му аз. — Какво правите тук?
— Натресоха ни още един труп — обясни Роуан.
В гласа му нямаше и следа от дружелюбност.
— Какво да се прави, такъв ви е занаятът!
— Да де — съгласи се Роуан. — Само дето в джоба на този труп намерихме твоя адрес и телефон.
— Бре, бре, бре! — казах аз.
— Върху късче хартия с цифрата десет хиляди, оградена с червено.
— От знака отпред личи, че става въпрос за долари — допълни Холоуей. — И това не е всичко.
Погледнах Роуан. Беше сложил ръце на хълбоците си под сакото. Ризата му беше наквасена с пот, но вратовръзката му беше пристегната. Холоуей си беше свалил сакото и бе разхлабил връзката, двете горни копчета на ризата му бяха разкопчани.
— Кой е? — капитулирах аз.
Ченгетата си умират за такива игрички.
— Намерихме у него и това — рече Роуан и ми връчи някаква снимка.
Джон Дългуча и Джени се бяха снимали в една от онези кабинки за моментални фотографии. Джон Дългуча беше вдигнал блузата на Джени и тя показваше на фотоапарата напращяла гърда. Беше затворила очи и се беше изплезила, но въпреки това си личеше, че е тя.
— Какво се е случило с него?
— Нищо особено — ухили се Холоуей. — Само дето някой му е извадил черния дроб през задника. Нямах представа, че си способен на такова нещо.
— Много изобретателно, няма що — включи се и Роуан.
— Ама че история! — изругах аз.
— Дали да не му прочетеш правата? — обърна се Роуан към колегата си.
— В какво ме обвинявате? — поинтересувах се аз.
— В укриване на улики. В това, че пречиш на разследването. Сигурно и в други неща. Ще решим, след като си побъбрим в участъка. Това е само като начало.
Докато ми надяваше белезниците, Холоуей заопява като поп какви ми били правата. После ме попита дали съм разбрал и аз кимнах и изломотих, че да.
Отведоха ме при полицейския автомобил и Холоуей отвори задната врата. Докато ме натикваше на задната седалка, очите му грейнаха.
— Знаеш ли! — рече ми. — Проверих го онзи Ленард Уайтинг.
— Моля? — не го разбрах аз.
— Онзи бе, дето е взел заедно с теб „Златен глобус“.
— А, този ли!
— Дали са му го за „Ромео и Жулиета“. Не съм го гледал, затова и не знаех името. Не понасям Дзефирели.
— Пък аз си мислех, че са му го дали за „Бони и Клайд“ — казах аз, макар че умувах на кой ли адвокат да се обадя.
— Не, определено за „Ромео и Жулиета“ — кимна Холоуей.
— Аха — бе всичко, което се сетих да кажа.
— Всъщност, като се замислиш — добави Холоуей и се почеса по бузата, — двата филма не се различават особено.
Не седнах да го оспорвам. Никога не съм харесвал и двата филма.
7.
Този път, ако не друго, ченгетата поне ме пуснаха да се изпикая.
Така разбрах, че сега вече работата е дебела, и съвсем си глътнах езика. Цялата нощ беше разиграна по всички правила, строго като по книга и макар че Холоуей от време на време се опитваше да откопчи от мен тъмните тайни на застаряващите холивудски звезди втора ръка — знаел ли съм например дали Сали Фийлд носи гащи под одеждите си на летяща калугерка — Роуан си беше самото въплъщение на деловитостта. Когато влязохме в участъка, не ме вписаха в регистъра, но въпреки това Роуан ми каза, че ако искам, мога да повикам адвокат. Отвърнах, че не искам — бях решил поне на първо време да не шикалкавя и да им кажа всичко, каквото знам. Ако не броим това, че на първия разпит пропуснах да им кажа името на Джон Дългуча, не виждах къде съм прекрачил сериозно закона. Както и да го погледнеш, не бях излъгал, а и вероятно бях в правото си да не издавам името на своя клиент. Не си представях как окръжният прокурор ще ме обвини, че съм укривал доказателства и съм пречел на разследването, пък и давах показания по своя воля, без да съм полагал клетва.