Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
— Че кой купува компанията на Рипън? — ахнах аз.
— Японците, разбира се. „Йошитоши Интернешънъл“. Една от компаниите чудовища. Сделката още не е приключена, но можем да я броим за такава. Така поне твърдят. Остава само властите да дадат съгласие, но инак всичко е уточнено. Рипън ще прибере в джоба си един милиард.
— Виж ти! — възкликнах аз.
— Какво има да виждам? „Усмихнатото хлапе“ свързано ли е по някакъв начин с „Небесно псе“?
— Не — отвърнах аз може би прекалено бързо. Ухилих се. — Просто обмислям всички възможности.
— Чуйте, Марти. Ако ви се е отворил случай да работите с „Усмихнатото хлапе“, хич не се колебайте. Няма какво да умувате. Точно както и през ум не бива да ви минава да се захващате с „Небесно псе“. Ако искате отново да пробиете, най-подходящата киностудия наистина е „Усмихнатото хлапе“.
— Не мисля, че скоро пак ще се изявявам като актьор.
— Бих могла да ви помогна — каза младата жена. Погледнах я донякъде изненадано. — Познавам хора, които на драго сърце ще ви уредят роля. Много ще се радвам да съм ви от полза.
Изглеждаше толкова искрена, че се почувствах поласкан.
— Няма нужда, но съм ви признателен — усмихнах й се. Момичето пак се изчерви и извърна поглед. — Признателен съм ви и че ми отделихте толкова време.
Тя поклати глава — да не съм се притеснявал. Ръкувах се за довиждане и понечих да си тръгна, когато се сетих нещо.
— Имате ли представа защо киностудията се казва „Небесно псе“?
— Не — отвърна младата жена. — Помня, попитах същото моя… моя приятел, но и той не знаеше. Името обаче се помни, нали?
— Безспорно. Е, още веднъж благодаря.
— Винаги на вашите услуги.
Пак тръгнах към вратата, но за кой ли път спрях, привлечен от една от снимките върху стената. Беше на Вероника Лейк с нейните пълнички устни от времето, когато тя е била на върха на славата. Още от самото начало нещо във фотосите ме смущаваше и чак сега се сетих какво.
— Тези снимки — рекох и посочих стените — са все на актриси, завършили зле. Самоубийства, злополуки, провалени кариери.
Арло кимна и се усмихна сладко-сладко.
— Викам му Стената на плача.
— Не ви ли е неприятно да ги виждате всеки божи ден?
— Те ме връщат на земята — поясни младата жена. — Всеки път, когато започна да се паля прекалено много или да си въобразявам разни неща за Индустрията, или пък реша, че светът се въргаля в нозете ми, поглеждам нагоре към тези лица. С цялата им хубост и талант и какво са означавали те накрая. Напомнят ми каква е цената на всичко в този град. И кои са истинските стойности. Това ми помага да не се самозалъгвам и да съм стъпила здраво на земята, нали разбирате?
Кимнах.
— Точно затова вие сте доктор на науките, а аз не.
Вече наближаваше пет, когато излязох от сградата на Гилдията на киноактьорите. Докато вървях към колата, минах покрай уютна механа с надпис „Добре дошли!“ на вратата. Вятърът Санта Ана още духаше, след толкова говорене чувствах устата си пресъхнала, затова влязох да пийна набързо една бира. В заведението беше хладно и спокойно, върху големия екран даваха среща на „Доджърс“ — уж влязох за малко, а докато се усетя, съм обърнал пет-шест бири и две малки уискита „Джак Даниълс“. Гледах мача, а между подаванията си мислех за прелестните личица и бойките гърди на някои млади жени, които изпитват съжаление към застаряващите актьори. И те, изглежда, никак не бяха малко. Мен ако питате, дори бяха прекалено много. Докато се върна при колата, слънцето вече бе залязло, вятърът беше утихнал, а под въздействието на бирата и бърбъна светът отново изглеждаше прекрасен.
Качих се криво-ляво зад волана — когато съм пиян, ако не друго, поне карам безопасно — и потеглих обратно към Силвър Лейк, към къщи. Не знам какво ме прихвана, но завих на изток по Мелроуз и ей така, без причина, намалих скоростта, когато наближих „Джони Рокетс“. Отпред бяха спрени най-малко десетина-петнайсет лъскави мотора „Харли Дейвидсън“, но моторджиите, които се размотаваха край тях, бяха все менте. Кой ще ти разреши насред квартал Мелроуз — самото въплъщение на капитализма — да се разгърне някоя моторджийска сценка!
Свърнах наляво към Ла Брея, после надясно към Санта Моника. Докато минавах покрай „Нощен приют“, отново намалих скоростта. Видях, че вътре свети, но щорите бяха спуснати и отвън на улицата не се мяркаше жива душа. Спомних си Роза Мендес и въздъхнах, после се подсмихнах, осъзнал, че за някаква си седмица съм разговарял с цели две жени, докторки на науките. Не помня някога през живота си да съм познавал докторка на науките, но всъщност не съм се замислял много-много за това. Реших, че в крайна сметка все пак ме привличат умните жени.