Отсенки от себе си

Уейн пристъпи напред и хвана тиранката за рамото.

— Не исках да го правя.

Тя го погледна. След което, за негова изненада, изпука с кокалчета. Уха. Уейн бръкна чевръсто в джоба си и извади едно парче картон.

— Покана — побърза да обясни той. — Вход за двама за пролетната вечеря с реч на губернатора, която ще се състои на партито в апартамента на лейди ЗоБел тази вечер. На поканата няма имена. Важи за всеки притежател.

Очите и се разшириха.

— От кого си я откраднал?

— Моля ти се — отвърна Уейн. — Доставиха я у дома.

Което беше съвършено вярно. Беше предназначена за Уакс и Стерис. Но понеже двамата бяха извънредно важни личности, на предназначените за тях покани не бяха написани имена, за да могат да изпратят свои представители, ако пожелаеха. Когато ставаше дума за човек от ранга на Уакс, дори присъствието на негов роднина или приятел на празненството ти можеше да ти бъде от полза.

Тиранката не беше нито едно от тези две неща, но Уейн предполагаше, че Уакс така или иначе ще е доволен да се отърве от задължението да ходи на проклетото парти. Освен това, Уейн му бе оставил едно много красиво листо, което бе открил същия ден, в замяна. Беше си направо прекрасно, Покварата да го тръшне.

Тиранката се поколеба, та Уейн размаха поканата под носа и.

— Предполагам… — поколеба се тя. — Предполагам, че мога да те пусна още един път — за последно. Но не бива да допускам мъже, които не са роднини, в стаята за посещения.

— Та аз на практика съм част от семейството — каза той.

Тук бяха направо вманиачени в усърдието да държат младите жени и младите мъже разделени — нещо, което Уейн намираше за странно. Толкова много умни хора, а никой още не се е сетил какво трябва да правят заедно момчетата и момичетата?

Тиранката го пусна да влезе в стаята за посещения, след което изпрати едно от момичетата до бюрото да повикат Алриандре. Уейн седна, но не можа да се сдържи и затактува нервно с крак. Беше останал без оръжия, без средства за подкуп и дори без шапка. Беше на практика гол, но все пак бе успял да се добере до последното изпитание.

Алриандре влезе след няколко минути. Бе си довела и подкрепление в лицето на две други девойки, горе-долу на нейната възраст — малко под двайсет години. Умно момиче, помисли си Уейн гордо, и стана на крака.

— Мадам Пенфър твърди, че си пиян — каза Алриандре, все още застанала на прага.

Уейн почерпи здраве от металоема си. Миг по-късно, организмът му вече бе изгорил всички нечистоти и излекувал раните си.

Той взимаше алкохола за отрова — което показваше, че човек невинаги може да се довери на тялото си, — но днес Уейн не се оплакваше от това. Хремата му също изчезна засега, макар че по-късно щеше пак да се появи. По някаква причина бе трудно да лекуваш заразни болести с металоем.

Така или иначе, трезвеността го удари като тухла в брадичката. Пое си дъх дълбоко. Чувстваше се още по-гол от преди.

— Искам само да си поиграя с нея — каза Уейн, вече без да заваля думите, и впери в тях бистър поглед.