Скълдъгъри Плезънт [bg]

— Представях си я по-голяма.

— Голяма е точно толкова, колкото е нужно.

— И няма проблем да стои така, на открито?

— Не е толкова уязвима, колкото си мислиш. Когато бе поставена тук, въпросът за сигурността й създаде немалко главоболия на Старейшините. Как да бъде защитена? Пазачите могат да бъдат преодолени. Заключените врати могат да бъдат отключени. Стените могат да бъдат разрушени. Щитовете могат да бъдат пробити.

— И какво? Решили са да не си дават труда да я пазят въобще?

— Всъщност, стигнаха до едно много хитро решение. Воля.

— Моля?

— Книгата е защитена от Волята на Старейшините. — Стефани не можеше да реши дали той се шегува.

— Провери сама — каза той с усмивка. — Вземи Книгата.

— Аз ли?

— Ти. Няма да се нараниш.

Стефани обърна питащ поглед към Скълдъгъри, но той не й подсказа нищо. Накрая тя просто пристъпи към нея.

Очите й се стрелкаха от единия към другия край на стаята. Представи си скрити трапове и веднага заоглежда пода под краката си. Каква форма приемаше волята? Надяваше се да не са куршуми или нещо болезнено от този род. Малко се подразни, че върши това, че скача в капана на Старейшините, какъвто и да е той, при това по собствено желание. И защо? За да докаже нещо, в което всички други, освен нея, бяха сигурни? Дори не искаше да пипа тази Книга. Цялото това нещо беше абсурдно.

Погледна назад и видя Секретаря със спокойно изражение на лицето, който очевидно очакваше да се случи каквото трябва, нещо да изскочи пред нея и да й попречи да вземе скъпоценната им Книга. Тя се спря. Ако той иска Книгата, да си я вземе сам. Стефани се върна при него и Скълдъгъри.

— Не я взе — каза Секретарят.

Стефани се насили да звучи учтиво.

— Не, не я взех. Но ще ви повярвам, че е добре защитена.

— Когато направи първата крачка към нея, искаше да я вземеш, нали?

— Предполагам.

— И защо не го направи?

— Защото си промених решението.

— Защото вече не искаше да я вземеш.

— Ами, да. Е, и?

— Това е Волята на Старейшините. Дори да искаш Книгата повече от всичко, колкото повече се приближаваш към нея, толкова повече отслабва желанието ти да я притежаваш. Няма значение дали я искаш за себе си, дали ти е било заповядано да я вземеш, няма значение дали самият ти живот зависи от това. С всяка следваща стъпка безразличието ти към Книгата расте, независимо кой си и колко си могъщ. Дори самият Мериторий не може да се доближи до нея.

Стефани слушаше внимателно и обмисляше думите на Секретаря. Накрая се принуди да признае: