Душа в пламъци [bg]

Отворих приложението. То се състоеше от сканирано ко​пие на писмото от Морис Боуенс до върховния съд в Пенсилвания, в което той обявява решението си да прекрати работата си в щата в знак на протест срещу упорито под​държаната практика деца да се съдят като възрастни хора и да им бъдат определяни доживотни присъди без право на помилване; както и негова статия, публикувана в юридичес​ко списание, в която разглежда надълго и нашироко съща​та тема. Според тази статия, в която поясненията под черта бяха по-актуални, а становищата и статистиките - осъвреме​нени, Пенсилвания бе посочена като един от двайсет и двата щата, заедно с окръг Колумбия, които позволяват дори деца на седемгодишна възраст да бъдат съдени като възрастни, и един от четирийсет и двата щата, които допускат деца да получават доживотни присъди без право на помилване за първо криминално престъпление. Пенсилвания бе отговорна за повече от двайсет на сто от децата в Съединените щати, изправени пред перспективата да умрат зад решетките след получаването на такива присъди. Статията на Боуен защита​ваше тезата, че като осъжда „ентусиазирано“ тринайсет-четиринайсетгодишни, че и по-малки деца да умират в затвора, както за убийства, така и за други престъпления, щатът е от​говорен за налагането на „жестоки и необичайни“ наказания и следователно нарушава осмата поправка в конституцията, международните правни норми и, на теория, Конвенцията за правата на детето, която, както изтъкваше Боуенс, Съедине​ните щати така и не бяха ратифицирали, което правеше нас и Сомалия единствените държави в света, които са отказали да го сторят. Той отбелязваше още, че подобно прилагане на закона не е съобразено с уязвимостта на децата, с различията в развитието и правата на децата и възрастните, с капацитета за растеж, промяна и изкупление на децата. „Фактът, че раз​решаваме в затворите да бъдат държани деца без всякаква надежда за помилване, говори, че не оправдаваме доверието и отговорностите, вложени в нас като законодатели - пи​шеше в заключение Боуенс. - Ние объркахме наказанието с възмездието и заменихме справедливостта с несправедливост. Но най-лошото е, че допуснахме да ни ръководят жестокостта и опортюнизмът, че си позволихме да забравим хуманизма. Нито една страна, която се отнася към най-уяз​вимите от младите си хора по този начин, не заслужава да се нарича цивилизована. Ние не успяхме да изпълним дълга си като законодатели, като родители, като защитници на децата и като хора.“