Борбата [bg]

Елена също не знаеше. Но въпреки това бе решила да спи у Бони. Помоли леля си Джудит да каже на Стефан къде е. Отношенията с леля й продължаваха да са обтегнати. И такива ще си останат, помисли си момичето, докато леля Джудит не промени мнението си за Стефан.

В къщата на Бони я настаниха в стаята на една от сестрите на Бони, която в момента беше в колеж. Първото, което направи, бе да огледа прозореца. Беше затворен и залостен, а отвън нямаше нищо, по което някой да може да се изкачи — като например водосточна тръба или дърво. Тайно провери прозореца в стаята на приятелката си, както и прозорците в стаите, в които успя да се промъкне. Бони беше права — всички бяха залостени отвътре. Никой не можеше да проникне отвън.

Тази нощ дълго лежа будна в леглото, вперила поглед в тавана. В главата й постоянно изникваше образът на умопобърканата Вики, която правеше стриптийз в столовата. Какво ставаше с това момиче? Напомни си да попита Стефан, когато се видят.

Мислите за Стефан бяха приятни дори след всички ужасни неща, случили се напоследък. Елена се усмихна в мрака и се размечта. Един ден всички тези тревоги ще отминат и двамата със Стефан ще могат да планират съвместния си живот. Разбира се, той не й бе казал нищо за това, ала за себе си Елена бе сигурна. Щеше да се омъжи или за Стефан, или за никого другиго. Както и Стефан щеше да се ожени за нея, а не за друга…

Неусетно се унесе в сън. Някак си знаеше, че сънува. Сякаш някаква малка част от нея стоеше отстрани и наблюдаваше съня като в някаква пиеса.

Тя се намираше в дълъг коридор. Едната му стена бе покрита с огледала, а другата бе в прозорци. Чакаше нещо. Зърна някакво движение и Стефан застана отвън пред единия прозорец. Лицето му беше бледо, а в очите му бяха стаени болка и гняв. Тя отиде до прозореца, но не можеше да чуе какво й казва през стъклото. В едната си ръка държеше книга със синя подвързия и не спираше да я сочи и да пита нещо. Сетне хвърли книгата и се обърна.

— Стефан, не си отивай! Не ме оставяй! — извика тя. Притисна пръсти към стъклото. Тогава забеляза, че резето от вътрешната страна на прозореца е спуснато, вдигна го, отвори прозореца и му извика. Но той бе изчезнал, а отвън се виждаше само бяла мъгла.

Тя се извърна натъжена от прозореца и тръгна надолу по коридора. Отражението й проблясваше върху огледалата, докато минаваше покрай тях. После отражението в едно от тях привлече погледа й. Очите бяха нейните, но погледът бе различен — хищнически, лукав. Вики гледаше така, докато се събличаше. А в усмивката й имаше нещо смущаващо, някакъв глад.

Докато се взираше неподвижно в огледалото, отражението в него внезапно се завъртя, сякаш танцуваше. Обзе я ужас. Затича се надолу по коридора, ала сега всички отражения сякаш оживяха — танцуваха, викаха я, смееха й се. И тъкмо когато си мислеше, че сърцето и дробовете й ще се пръснат от страх, стигна до края на коридора и прелетя през вратата.