Борбата [bg]

Едно нещо обаче забеляза веднага. Вики Бенет беше там.

Вики не ходеше на училище от онази кошмарна за нея нощ, когато Мат, Бони и Мередит я бяха намерили да се лута по шосето и да пелтечи завалено за някаква мъгла, за някакви очи и нещо ужасно в гробището. Лекарите, които я прегледаха след това, обявиха, че физически й няма нищо, но тя все още не се беше завърнала в гимназията „Робърт Е. Лий“. Всички разнасяха какви ли не слухове за допълнителни прегледи на психолози и за безплодните им опити за лечение с медикаменти.

Никак не прилича на луда, помисли си Елена. Само изглеждаше доста бледа и някак си покорна, едва ли не свита в дрехите си. Като мина покрай нея и я погледна, Елена остана с впечатлението, че очите й са като на подплашена сърна.

За Елена бе странно да се настани на полупразната маса само с Бони и Мередит за компания. Обикновено всички се натискаха да се вредят да седнат на нейната маса, в центъра, на която неизменно бяха трите приятелки.

— Не сме довършили разговора си от тази сутрин — напомни им Мередит. — Иди си вземи нещо за ядене, а после ще се опитаме да измислим какво да правим с онези бележки.

— Не съм гладна — отвърна Елена равнодушно. — Пък и какво можем да направим? Ако е Деймън, няма начин да го спрем. Повярвайте ми, тази работа не е за полицията. Заради това досега не смеех да ви кажа, че той е убиецът. Няма никакво доказателство, а освен това те никога няма да… Бони, не слушаш какво ти говоря.

— Извинявай — промърмори Бони, която гледаше някъде напред покрай лявото ухо на Елена. — Ама вижте, там става нещо странно.

Елена се обърна. Вики Бенет се бе изправила в предната част на столовата, но вече никак не изглеждаше свита, смачкана или кротичка. Сега се оглеждаше, усмихната, с лукав и преценяващ поглед.

— Е, не изглежда съвсем нормална, но не бих казала, че е странна — отбеляза Мередит. После обаче добави: — Почакайте малко.

Вики вече разкопчаваше жилетката си. Но по-странното беше начинът, по който го правеше — със съзнателно забавени и съвсем леки помръдвания на пръстите, като през цялото време не преставаше да се озърта наоколо с потайна усмивка… което именно бе най-странното. Когато и последното копче бе откопчано, тя пое нежно края на жилетката си с палеца и показалеца си, за да я плъзне първо през едното си рамо, а после и през другото. Накрая пусна дрехата на пода.

— Странна май е точната дума за нея — потвърди Мередит.

Учениците, преминаващи с пълните с чинии подноси покрай Вики, я оглеждаха с любопитство, а след като я подминеха, продължаваха да я гледат през рамо. Всъщност не преставаха да вървят, докато тя не се зае с обувките си.

Направи го грациозно, като притисна токчето на едната си обувка към върха на другата. После събу и втората обувка.