Невидим [bg]

Взирам се в това момче. То е на пет, може би на шест. Има кафяви очи, рошава мръсна коса и сини джинси. Няма обувки, но не прави изключение сред останалите; това е изискване към децата на игралната площадка „Роки Маунтин“ в този мол. Родителите седят около периметъра, приказват помежду си, отпиват лате от „Старбъкс“ или крещят по децата си да се държат мило, да не тичат или да наглеждат малката си сестричка.

Сигурно има петдесетина деца, които вършеят из меката настилка на пода, катерят се в детската джунгла, спускат се по пързалката с прасенцето Порки или се забавляват с речен рафтинг със Силвестър и пиленцето Туити. Повечето като че ли не се познават, но независимо от това си общуват по онзи типичен за децата тромав начин, понякога мило, понякога нелюбезно и дори грубо, един път им е нужен рефер, а друг път са истински душички. Едни от тях формират групички и се местят из зоните за игра, а други се занимават самостоятелно и се присъединяват към този, който е в зоната, към която са се прицелили.

Но не и това момче. То седи на пода в единия ъгъл, не играе с никого, а наблюдава останалите деца, докато профучават край него, без да му обръщат внимание. Преди минута една дунапренена топка се търкулна към него и то я върна на момиченце, което я взе, без дори да го погледне.

То иска да вземе участие в заниманията им. Отгатвам, че е така. Чета копнежа в очите му, загледани в тези останали без дъх деца, които тичат, викат и се смеят. И то иска да тича, да вика и да се смее. Въпреки това нещо му пречи и го държи залепен за ъгъла. Не се чувства част от групата.

И все пак му се иска да е част от групата. Само ако можеха да му дадат тази възможност, щяха да видят, че и то е като тях, дете, което иска да се чувства сигурно, да открие мястото си, да бъде част от обществото. То иска същите неща, които искат и те. Бои се от същите неща, от които се боят и те.

Ставай, момченце. Не се бой. Те ще те харесат, наистина.

Моля ви, нека някой му даде този шанс. Да протегне ръка и да го извика. Не е толкова трудно. Просто малък жест на любезност и то с радост ще се присъедини. Не му е необходимо много, честно — не му е необходимо много. Нужен му е само един човек, само един, да му покаже мъничко любезност, преди да е станало прекалено…

(Бележка на редактора: седемнайсетсекундна пауза.)

Ставай, момченце. Ставай и върви да играеш.

(Край)