Хаос [bg]

— Работи се от осем до пет с две почивки, една едночасова и една половин час — каза Ланг. — Имаме спортна зала и басейн в сутерена, а също и малки стаи с койки и душове за всеки, който иска да си почине или да се освежи.

— Мога да си представя какво ще стане, ако поставят койки и душове на работните места във Вашингтон — засмя се Стол. — Никой няма да си мръдне и пръста да свърши и най-малката работа.

След като показа на гостите сравнително малкия първи етаж, Ланг ги поведе към по-просторния втори. Още не бяха пристигнали, когато клетъчният телефон на Хаузен се обади.

— Може да са новини за нападението — каза Хаузен и се дръпна към близкия ъгъл.

Ланг показа на американците как чиповете се произвеждат масово на автоматизирани линии. Стол се влачеше подир групата, изучаваше таблата за управление и гледаше как работят камерите и щамповащите машини, които вършеха работа, навремето по силите единствено на човешките ръце. Той постави раницата си върху една маса и побъбри с една жена, която използваше микроскоп за проверка на отпечатаните схеми. Запита я дали може да хвърли един поглед през окуляра, а тя вдигна очи към Ланг, който й кимна. Стол погледна през окуляра и похвали жената за звуковата платка с чудесен дизайн.

После отидоха до асансьора да изчакат Хаузен.

— Уви — каза Ланг, — не мога да ви покажа лабораториите на третия етаж, където се провеждат изследователските и развойните дейности. Нищо лично, уверявам ви — продължи той, отправяйки поглед към Стол, — но се страхувам, че акционерите ни ще вдигнат бунт. Нали разбирате, работим върху една нова технология, която ще революционизира промишлеността.

— Разбирам — отвърна Стол. — Случайно тази нова технология да има нещо общо с квантуваните битове и принципа на суперпозицията от квантовата механика?

За втори път през този ден Ланг побледня и загуби дар слово.

— Е, и ние разбираме от тия неща — ухили се Стол и потупа раницата си.

Светът сякаш бе изчезнал за свилия се в ъгъла на лабораторията Рихард Хаузен. И въпреки че в ушите му звучеше гласът от кошмарното минало, той пак не можеше да повярва, че е истина.

— Как си, Хаузи? — попита го глас с френски акцент. — Помниш ли Сорбоната?

— Кой се обажда? — попита напрегнато Хаузен.

— Твоят приятел и състудент Жерар Дюпре — отвърна меко гласът.

Лицето на Хаузен пребледня. Гласът беше по-мек, по-спокоен, отколкото си спомняше. Но въпреки всичко можеше и да е Дюпре. За момент Хаузен просто не знаеше какво да каже. Главата му забушува от кошмарния колаж, нашарен с лица и образи.

Гласът го изтръгна от виденията му.