Мозайка от убийства [bg]

Но тя можеше.

Джой започна да пише на машината, подбирайки внимателно думите си. Задачата не й отне много време. Всичко се събра на три-четири реда. Когато приключи, тя прочете какво беше написала и когато го видя с очите си, напечатано черно на бяло, се запита дали наистина можеше да стигне докрай в изпълнението на своя план. Но не виждаше друг начин.

Пред нея нещо се раздвижи. Тя вдигна очи и видя Робърт Блекистън, застанал от другата страна на преградата, в чакалнята. Беше с работния си гащеризон, изцапан с мръсотия и машинно масло. Явно задачата беше погълнала цялото й внимание, защото изобщо не го беше чула, когато беше влязъл. Тя гузно извади листа от пишещата машина и го остави на бюрото, с лицето надолу.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Дойдох да те видя — отговори той.

Естествено, сигурно току-що беше затворил сервиза и беше дошъл направо тук. Тя не му беше казвала, че ще ходи до Лондон. Той сигурно си мислеше, че е прекарала целия ден в кабинета, както обикновено.

— Как беше денят ти? — попита жизнерадостно тя.

— Не беше зле — отвърна той, хвърляйки един поглед на листа, който беше обърнала с лицето надолу. — Какво е това?

В гласа му се прокрадна съмнение и тя си даде сметка, че го беше обърнала твърде припряно.

— Нещо за доктор Редуинг — отговори тя. — Лично писмо. По медицински въпроси.

Не й беше никак приятно да го лъже, но просто нямаше как да му каже какво е написала.

— Искаш ли да отидем да изпием по едно?

— Не. Трябва да се прибирам при мама и татко.

Тя забеляза изражението, което премина по лицето му, и за момент се притесни.

— Има ли нещо? — попита го тя.

— Не, всичко е наред. Просто исках да бъда с теб.

— Когато се оженим, ще бъдем заедно през цялото време и никой няма да може да ни попречи.