Зимна луна
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зимна луна». Краткое содержание книги:
Докато лежи с месеци в болницата, заплашен от опасността завинаги да остане прикован към инвалидната количка, съпругата му и малкият му син са безпомощни. Трябва да се пазят и от престъпниците, контролиращи града, и от фанатизираните почитатели на режисьора.
В уединено ранчо в Монтана Едуардо Фернандес, бащата на загиналия преди година партньор на Макгарви, забелязва странно кехлибарено сияние над вековните борове и усеща зловещо присъствие в гората. Въвлечен е в поредица ужасяващи събития, водещи до сблъсък, който заплашва разума и живота му… а може би и двете.
Нещо сякаш привлича съпругата и сина на Макгарви в ранчото, където се сблъскват със загадъчен и безмилостен враг, еднакво опасен за живите, и за мъртъвците.
Космически кораб.
За миг си помисли, че гледа космически кораб с корпус без прозорци, гладък като петролно петно. Парализиран от ужас, зачака да се появи светещ процеп, да се отвори врата или люк и от него да се спусне стълба.
Въпреки страха, който му пречеше да мисли, Едуардо бързо осъзна, че пред него не виси твърдо тяло. Лунният блясък не се отразяваше никъде по повърхността му. Светлината просто пропадаше вътре като в някакъв кладенец. Или тунел. Макар че отвътре не се виждаха никакви стени. Инстинктивно, без да се налага да се докосва до тази гладка мастиленочерна повърхност, той разбра, че сферата няма тегло и изобщо няма никаква маса. Той не се подлъга по първоначалното впечатление, че това каквото и да беше то, висеше над него, така както би висяло, ако беше от твърда материя.
Предметът не беше предмет; той не беше сфера, а кръг. Не три-, а двуизмерен.
Проход.
Отворен.
Тъмнината от другата страна не беше нарушена и от най-малкия блясък или искра. Подобна съвършена чернота не беше нито естествена, нито позната на човешкия опит. Докато се взираше в нея, го заболяха очите от напрежението да търси измерение и детайли, когато такива просто не съществуваха.
Искаше да побегне.
Вместо това доближи прохода.
Сърцето му заблъска и кръвното му налягане без съмнение можеше да доведе до инфаркт. Стисна пушката си, което му се стори патетична вяра в нейната ефективност. Насочи я пред себе си като дивак от примитивно племе, хванал талисман с изрязани на него руни, обагрен с жертвена кръв и омагьосан от шаман.
Въпреки това страхът му от прохода — и от неизвестността отвътре — не беше толкова обезкуражаващ, колкото страхът от старческо слабоумие и съмнение в разсъдъка, с които живееше напоследък. Докато съществуваше възможност да събере доказателства за странното преживяване, той възнамеряваше да изследва обекта толкова дълго, колкото щяха да издържат нервите му. Надяваше се никога повече да не се събужда сутрин със съмнения в умствените си способности и верността на възприятията си.
Внимателно тръгна напред по мъртвата и отъпкана трева на ливадата. Краката му потъваха в меката почва. Той беше нащрек за всяка промяна във вътрешността на кръга от невероятна чернота. Това можеше да е отслабване на тъмнината, сенки в мрака, искра, признак за движение, всичко, което би сигнализирало за приближаването на… пътник. Спря се на метър от този измамен мрак. Наведе се леко напред, потресен от нещото като герой от приказка, взиращ се във вълшебно огледало. Най-голямото проклето вълшебно огледало, каквото братя Грим изобщо някога са си представяли. Огледало, в което нямаше отражение — вярно или не, но което му показваше част от вечността и от което косата му настръхваше. Стиснал пушката в едната ръка, той се наведе и взе голям колкото лимон камък. Хвърли го леко към отвора. Очакваше камъкът да отскочи от чернотата с характерен металически звук, тъй като беше по-лесно да повярва, че гледа към предмет, отколкото, че се взира в неопределеност. Но камъкът премина вертикалната плоскост на отвора и изчезна без звук. Премести се още по-близо.
Пъхна цевта на ремингтъна в отвърстието. То не изчезна в мрака. Вместо това чернотата до такава степен закри дулото, че сякаш някой бързо беше прокарал електрически трион и прецизно беше отрязал метала заедно с дървената ложа.
Издърпа назад пушката и предната част на оръжието отново, се появи. Изглеждаше непокътната.
Докосна стоманената цев и дървената ложа на зареждащия механизъм. Всичко се усещаше така, както би трябвало да се усеща.
Пое си дълбоко дъх и без да е сигурен дали го е обзела смелост или безумие, вдигна треперещата си ръка, сякаш поздравяваше някого. Протегна напред ръката в очакване да достигне до преходната точка между този свят и… каквото и да имаше зад вратата. Почувства лек сърбеж по дланта и пръстите. Студенина. Имаше чувството, че ръката му се намира в съд с вода, но беше прекалено леко, за да наруши гладката повърхност. За миг се поколеба.
— Ти си на седемдесет години — промърмори Едуардо. — Какво има да губиш?
Преглътна с усилие и пъхна ръката си през гигантския отвор. Тя изчезна също като пушката преди малко. Не срещна съпротивление и китката изчезна все едно някой ампутира ръката му.
„Господи“ — каза си той.
Сви дланта си в юмрук, после я разтвори, но не можеше да бъде сигурен дали китката му от другата страна на бариерата изпълняваше тези движения. Всичките му усещания свършваха до мястото, в което дяволската чернота прерязваше ръката му. Когато отдръпна ръката си от прохода, тя беше непроменена като пушката. Разтвори юмрука си, стисна го и пак го разтвори.