Да яздиш диво пони
- Автор: Олдридж Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Абаджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да яздиш диво пони». Краткое содержание книги:
Джеймс Олдридж е автор и на много книги за възрастни, повечето от които са преведени на български.
— Тя дори отказва да излиза — разправял Блу на посетителите на бара, които спорили за изчезването на Бо, подведени по изкусния начин, по който Блу им поднасял тайните си сведения.
Бирата се леела, а Блу се възмущавал:
— Все едно си се сдобил с чифт крака и изведнъж на другия ден ги изгубваш — може ли да не се разстроиш и да не проклинаш, а?!
Изобщо Джоузи била или разстроена, или сърдита, или плачела, или отказвала да учи. Много често побеснявала от възмущение, че се бавят с намирането на любимия й Бо.
— Трябва да го откриете! — молела тя баща си, хем ядосана, хем отчаяна.
И естествено Елисън правеше всичко, за да открие Бо. Той не беше коравосърдечен, нито пък жесток човек, но нищо не бе в сила да го спре в начинанията му, при положение че бе откраднато нещо така ценно и важно като понито-спасител на Джоузи. Аз дори разбирах Колинз, който действаше по принуда. Какво друго можеше да направи? Въпреки всичко продължавах да съм на страната на Скоти, който не беше образец на съвършенство (кой от нас е?), но който щеше да е истинска жертва, ако, разбира се, не съумееше някак да се измъкне. А Скоти се бореше и това будеше възхищението ни. На път за дома той прекосяваше града така, сякаш предизвикваше всички около себе си да отгатнат — ако могат! — къде е скрил понито. Хайде де, намерете го! Победете ме в играта на появяване и изчезване!
По същия начин се държеше и в училище. Изобщо беше станал много чувствителен и избухлив и ние внимавахме в приказките си с него.
Въпреки всичко смятам, че Скоти нямаше да има каквито и да е шансове, ако делото не бе в ръцете на такъв съвестен адвокат като татко. За мен законът представляваше огромен чук. Той сплескваше всичко под себе си в случай, че не се намеси някоя опитна ръка — обикновено по чудо. Делото на Скоти щеше да трае не повече от десет минути — разбира се, ако не беше баща ми. Ето с какво ме възмущава законът. Хората не могат да бъдат равни пред него, в случай че адвокатите им не са „равни“… Значи, важен е адвокатът, а не законът…
— Е? — настояваше Джийни, предусещайки съмненията ми. — Не съм ли права, Кит? Не смяташ ли, че това е понито на Джоузи Еър?
— Не мисля, че Скоти би взел понито, ако не е сигурен, че е неговото.
Джийни въздъхна дълбоко.
— И кога ще се води делото, ако се стигне до съд? — попита мама.
— Следващата седмица.
— Колко ще продължи?
— Вероятно няколко часа.
— И това ли ще е всичко?
— Не зная със сигурност, Хана — каза татко, леко раздразнен.
Знаех какво си мислеше мама. Татко нямаше да получи нищо от това дело. Пири не можеше да му плати, а и татко не би им взел пари. Ето защо и ние бяхме доста бедно семейство. На кухненската ни поличка също не се намираха пари. Непоклатимата принципност на баща ми обикновено водеше до липса на клиенти. Той или печелеше делата не както трябва (печелеше юридически, но не и финансово), или (със същия ефект) ги загубваше в името на правдата. Ето защо много от хората в града ни не го търсеха за услуги.
— Предполагам, че няма как да не се заемеш с делото — каза мама, сви примирено рамене и започна да раздава десерта — мляко с ориз, — както обикновено не достатъчно сладко. Сигурно отново бяхме свършили и захарта, и парите. Но ние бяхме свикнали с това и почти не го забелязвахме.
В неделята преди делото да бъде изпратено в съда, Елисън Еър отишъл във фермата на Пири, но не с обичайните си бричове, а със сиви панталони и сако. Застанал на стъпалата под балкона и извикал Ангъс, който обядвал. Ангъс се показал — Скоти бил зад гърба му — и Елисън, казал, че иска да разговаря с тях.
— Не мога да ви спра, щом искате да говорите — нелюбезно рекъл Ангъс. — Казвайте каквото има и изчезвайте от фермата ми.
Ангъс нямал никаква причина да е учтив с Елисън и явно предчувствал, че щом Елисън Еър е дошъл да разговарят, то сигурно му крои някакъв номер. А освен това татко беше наредил на Ангъс да не обсъжда делото с никого — особено с някой от противната страна. А ето че главният противник бе дошъл да преговаря.
— Ще дойдете ли да поприказваме в колата? — попитал Елисън. — Спрял съм колкото се може по-близо до асфалтовия път. — Говорел учтиво и убедително.
— Защо? — попитал подозрително Скоти.
— Ти мълчи — рязко му казал Ангъс.
— Дъщеря ми Джоузи е в колата и иска да говори с теб — обърнал се Елисън към Скоти.