Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
„Целуни ме — често прошепваше тя в такива моменти и смъкваше нощницата от раменете си. — Нека да изгорим поне част от излишните калории“.
Той подаде кейка на Ела.
— Имаш ли нещо против?
Тя постави опаковката в микровълновата печка. Луис отпиваше от чая си и следеше всяко нейно движение. Бедрата й му се сториха необикновени. Стана му смешно, че подобно нещо му прави впечатление. Адам, един от внуците му, при последното им посещение, бе казал, че само с един поглед може да определи дали гърдите на една жена са изкуствени, или не. Очевидно, Луис се мъчеше да догони внука си по отношение на тазобедрените стави.
— Защо се усмихваш?
— Спомних си нещо, което внукът ми каза.
Лицето й се сгърчи за част от секундата, но тя бързо го опъна — стана толкова бързо, че Луис се усъмни дали наистина в изражението й видя отчаяние, или само му се бе сторило. Изпита желание да посегне и да я хване за ръцете, да я попита какво я измъчва. Истината бе, че дори посегна към нея, когато забеляза, че тя гледа втренчено надолу, сякаш е видяла хлебарка да лази по сладкиша в печката.
— Какво има?
Тя посочи ръкава на ризата му. Луис проследи пръста й. Едно копче липсваше от единия маншет, а ръбовете на другия бяха разръфани и леко покафенели.
— Изгори ли го?
— Май да — отвърна мъжът. — Не ме бива много с ютията.
— Бих могла… — Ела се усети и побърза да замълчи. Прокара смутено пръсти през косата си.
Луис се впи в своя шанс като корабокрушенец, пред чийто поглед внезапно се е появила спасителна лодка.
— Да ми дадеш някои съвети ли? — „Прости ми, Шарла“, побърза да поиска извинение от покойната. Трябваше още щом се прибере, да скрие всички бележки, които жена му му беше написала, както и кутийките и шишенцата с надписи „за цветни“, „за бели“.
Ела се колебаеше.
— Е, добре. — Предаде се тя в мига, в който микровълновата печка изчурулика.
Луис извади сладкиша. Отряза едно парче за нея, а после и за себе си.
— Знам, че е доста нахално от моя страна, а също така ми е известно и колко си заета. Но откакто жена ми почина, не мога да се организирам. Миналата седмица дори ми мина през ума дали няма да е по-лесно всеки месец да си купувам нови дрехи.
— Недей! Ще ти помогна — обеща Ела.
Той си даваше сметка, че тя даде съгласието си след известна борба. Може да се каже, че дори й личеше, че чувството й за дълг и съчувствието се бориха известно време с огромното й желание да бъде сама.
— Само да си взема бележника.
Този бележник се оказа доста дебел и беше изпълнен с трудно разгадаеми драскулици, съкращения, стрелки и телефонни номера.
— Чакай да видя кога… — Ела разгръщаше страниците една след друга. — Ето, в сряда съм в болницата…
— Някой да не е болен?
— Не, грижа се за бебета. В четвъртък съм в столовата за бездомни, после в хосписа, в петък съм дежурна в службата, която раздава храна на бедни…
— А събота? Не искам да те плаша, но съм останал почти без бельо.
От гърлото й се разнесе нещо като гърлен смях.
— Добре, в събота.
— В пет часа. Щом приключим, ще те заведа на вечеря.
Той вече беше навън, преди тя да се усети да направи какъвто и да е коментар. Докато вървеше по дългия коридор към изхода, той вече си подсвиркваше и нито за миг не се изненада, че срещна Мейвис Голд, която заяви, че отивала в обществената пералня, нищо, че не носеше никаква торба, в която да се предположи дори, че е взела мръсните си дрехи.
— Как мина? — не се сдържа тя.
Той вдигна само палец в знак на победа и се усмихна, когато тя плесна радостно с ръце. Луис се отправи с бързи крачки към своята квартира, за да разлее мастило върху някой и друг панталон и да откъсне няколко копчета от любимата си риза.
9
— И така — провикна се Роуз от мястото си зад компютъра. — Име. Написах. Адрес. Можеш да използваш моя. — Пръстите й летяха по клавиатурата. — Цел?
— Да получа работа — отвърна Маги, която в момента лежеше просната по гръб на канапето. Лицето й бе скрито почти изцяло от слой каша, дебел близо цял сантиметър, която, както осведоми тя сестра си, свива порите на кожата.
— Защо да не запишем: Място в търговския сектор? — попита Роуз.
— Все едно — долетя от канапето отговорът на сестра й, която превърташе каналите на телевизора с дистанционното. Беше съботата след позорно приключилото прослушване. По Ем Ти Ви представяха момичето, спечелило конкурса за Ви Джей. Появи се хубавичка, искряща от енергия брюнетка с обица на едната вежда.