Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Той кимна, пое си дълбоко дъх, премести подаръците, които носеше, за последен път и натисна звънеца. Заслуша се да долови звуци на радио или телевизор, но не чу нищо, освен забързаните стъпки на Ела.
Вратата се отвори и на прага застана Ела.
— Луис? — изненадано възкликна тя.
Неочаквано той загуби дар слово. Беше облечена с джинси, дълги до прасеца на крака, с пусната свободна бяла риза и без обувки. Стъпалата й му се видяха издължени бели, красиво оформени, ноктите на краката покрити с бял сребрист лак. Точно тези крака извикаха у него порив да я целуне. Естествено се въздържа и само преглътна мъчително.
— Здравей. — Ето, успя да проговори.
Дълбока бръчка се вряза между веждите на Ела.
— Да не би стихотворението да е твърде дълго?
— Не, не. Добре си е. Тук съм просто защото… Питах се дали… — Стига старче! Бил си на фронта, погреба и съпругата си, успя да преживееш дори и това, че синът ти стана републиканец, а и далеч по-сериозни неща. — Не би ли вечеряла с мен?
Забеляза, че тя е готова да поклати глава отрицателно още преди да е свършил.
— Аз… По-скоро не.
— Но защо? — Гласът му се извиси по-силно, отколкото му се искаше.
Ела само въздъхна.
Луис побърза да се възползва от минутното мълчание.
— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.
Тя отвори по-широко вратата, за да го пусне, но очевидно го направи с неохота. Жилището беше всичко друго, освен претъпкано с мебели, какъвто беше случаят с повечето апартаменти в комплекса. Обитателите им се опитваха да поберат в малките стаички ценните си притежания, събирани през цял един живот. Подовете бяха покрити с теракота, стените бяха кремави. В дневната се виждаше бяло канапе, което според Луис беше красиво само на теория, но не и на практика, особено ако имаш внуци, а внуците обикновено пият сок от грозде.
Той приседна в единия ъгъл на канапето, а Ела — в другия. Тя очевидно беше смутена. Подпъхна босите си крака под канапето.
— Луис — започна тя.
Той мигом се изправи.
— Моля те, не си тръгвай. Нека ти обясня.
— Не си тръгвам, търся ваза.
— Чакай. — По гласа й личеше, че се безпокои да не би той да започне да пипа нещата й. — Ще донеса. — Отиде в кухнята и извади ваза от един шкаф. Луис наля вода и постави лалетата вътре. Върна се в дневната и ги сложи на малката масичка.
— Ето така — продължи той. — Сега, ако смяташ да кажеш „не“, всеки път, когато ги погледнеш оттук нататък, ще се чувстваш виновна.
Тя сякаш се готвеше да се усмихне, но този израз бързо отлетя! Той може и да си го беше въобразил.
— Работата е там… — отново подхвана Ела.
— Чакай — спря я той. Отвори кутията с бонбони. — Ти си вземи първа — поднесе я Луис.
— Не, наистина не мога. — Ела отбутна леко настрани бонбоните.
Гостенинът си сложи очилата и се зачете в описанието на продукта.
— Сърцата от тъмен шоколад са с черешов пълнеж — съобщи той. — Кръглите бонбони са с нуга.
— Луис — прекъсна го Ела, — ти си чудесен човек…
— Но…? Усещам, че искаше да кажеш едно „но“. — Изправи се отново и отиде в кухнята, където сложи да се топли вода. — Къде са порцелановите ти чаши?
— О, Боже! — забърза се тя след него.
— Няма страшно, само ще направя по чаша чай.
— Е, добре — въздъхна тя и свали от една от полиците две високи керамични чаши с надпис, рекламиращ обществената библиотека в Броуърд Каунти. Луис пусна пликчетата чай вътре, огледа се за захарница и видя, че е пълна с пликчета с подсладител. Отнесе всичко това заедно с кутийка нискомаслено мляко в дневната.
— Винаги ли си така експедитивен? — не се сдържа Ела.
— Не. — Отвори хладилника, извади един лимон от отделението за плодове и докато го режеше на тънки резенчета, продължи: — Когато съпругата ми се разболя, тя беше наясно какво… Нали разбираш? Накъде вървят нещата. Затова започна да ми дава уроци.
— Липсва ли ти?
— Всеки божи ден. — Той сложи чашата върху чинийка и й я подаде. — А за теб?
— Не познавам жена ти, така че не мога да кажа, че ми липсва…
— Хубава шега! — изръкопляска Луис и седна до нея. Огледа критично масата и отново стана. — Нещо липсва. — Отиде до хладилника и изведнъж се сети да попита. — Може ли?
Тя кимна леко объркана. Мъжът се порови, докато откри познатата форма на замразените кейкове „Сара Лий“. Това беше любимият сладкиш на Шарла. Колко пъти се бе будил нощем и я беше заварвал да седи пред телевизора и загледана в информационни предавания, да преглъща от протеклия сладкиш. Обикновено тези нощни пиршества бяха знак, че диетата на грейпфрут и риба тон, която провеждаше два пъти в годината, е приключила. Връщаше се в леглото с виновна усмивка, устата й имаше вкус на прясно масло.