Руническият жезъл
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Руническият жезъл». Краткое содержание книги:
Хоукмун бавно затвори вратите и се обърна. Лицето му беше замислено.
— Къде са легионите? — попита д’Аверк. — Мислех, че ще са там и ще ни чакат.
— Ще почакаме до сутринта и ще видим — отвърна Хоукмун. — Може би сега не се виждат. Или пък са се спотаили с намерение да ни нападнат изненадващо.
— Как мислиш, учените на Тъмната империя ли са причинили този звук? — попита Оладан.
— Без никакво съмнение — отвърна граф Медни. — Предполагам, че са положили доста усилия, за да се доберат до нас. Така че на тях дължим честта да се върнем обратно в нашето измерение. — Той подуши въздуха. — Този мирис ми напомня за нещо.
Д’Аверк подреждаше разпилените по масата предмети.
— Цяло чудо е, че останахме живи.
— Вярно — съгласи се Хоукмун. — Изглежда, звукът нанесе по-големи поражения върху нематериалните обекти, отколкото върху нас.
— Двама от по-старите прислужници са мъртви — рече с тих глас граф Медни. — Сърцата им не са издържали на натоварването. Наредих да ги погребат още сега, в случай че на сутринта възникнат други проблеми. Във вътрешния двор.
— Ами замъкът? — попита Оладан.
Графът сви рамене.
— Трудно е да се каже. Слизах долу в подземието. Кристалната машина е натрошена на ситни части, а каменните основи са покрити с Пукнатини. Но замъкът все още се държи. И друг път е преживявал тежки времена. Вярно, няма нито едно здраво стъкло. Но всичко останало… — той поклати глава, сякаш за да покаже, че сега замъкът не е най-важното. — Всичко останало е наред.
— Да се надяваме — промърмори д’Аверк, вдигна пъхнатия в ножницата Меч на зората и Червения амулет, който се полюшваше на позлатената си верижка, и ги подаде на Хоукмун. — Ако питаш мен, приятелю, дошло е време да си ги сложиш.
Хоукмун надяна амулета на шията си и запаса ножницата с меча. После се наведе и вдигна увития в плат Рунически жезъл.
— Май Жезълът не ни донесе късмета, на който се надявахме — произнесе с въздишка Дориан.
Най-сетне дойде и зората. Небето просветляваше бавно, въздухът бе хладен, хоризонтът побеля като мумифициран труп, а облаците придобиха цвят на скелет.
Петимата герои очакваха изгрева. Стояха пред вратите на Медния замък, на билото на близкия хълм, положили ръце на оръжията си, и оглеждаха околността.
Това беше същият Камарг, който помнеха — една страна, опустошена от войната. Миризмата, която ги бе озадачила още през нощта, бе миризма на пепелище, на изгорена земя. Докъдето им стигаха погледите, се виждаха само почернели руини. Блатата и лагуните бяха пресъхнали от пламъците на огнестрелите и огнеметните оръдия. Розовите птици, рогатите коне и биволите бяха избягали или избити. Кулите, така вярно охранявали границите на тази изстрадала страна, бяха изравнени със земята. Сякаш целият свят беше безкрайно море от сива пепел.
— Унищожили са всичко — въздъхна прегракнало графът. — Всичко е унищожено — моят любим Камарг, моите хора, дивите животни. Аз бях техен Господар и Пазител, а ето че не изпълних задълженията си. Няма за какво повече да живея освен заради отмъщението. Искам да стигна стените на Лондра и да присъствам на падането на този проклет град. И тогава вече мога да умра. Но не по-рано.
ТРЕТА ГЛАВА
СРЕД ПЕПЕЛИЩАТА
Дрехите на Хоукмун и Оладан бяха покрити със ситна пепел. Двамата вървяха към границите на Камарг. Миризмата на дим дразнеше ноздрите им и пробуждаше суха кашлица в гърдите им. Конете също бяха покрити с пепел, а очите им — зачервени като на ездачите.
Най-сетне отвъд морето от изпепелена земя се показаха тучни зелени ливади, ала и сега нямаше никаква следа от легионите на Тъмната империя.
Слънцето надникна иззад един сивкав облак. Хоукмун дръпна юздите на коня си, извади картата и посочи с ръка на изток.
— Село Верлин е разположено някъде там. Трябва да го доближим предпазливо, защото може все още да е окупирано от гранбретанци.
Още малко и селцето се появи пред тях. Щом го зърна, Хоукмун пришпори коня в галон. Оладан, който едва смогваше да го настига, извика задъхано:
— Какво има, дук Дориан? Какво се е случило?
Хоукмун не отговори. Бяха съвсем близо и Оладан също видя, че поне половината от къщите са разрушени, а улиците — осеяни с трупове. Но все още не се виждаха никакви войници на Тъмната империя.
Оцелелите сгради бяха опушени от пожара, а по труповете имаше обгорени рани от огнестрели. От време на време се виждаше но някой мъртъв гранбретанец — телата им бяха скрити от тежки брони, а маските им — изцъклени безжизнено към небето.