Оракула

— Трябва ли да докладвам на още някого?

Тя стрелна с поглед екрана на компютъра.

— Не. Ще докладвате на собствените си преки началници. Посолството ще ви подслони и ще ви осигури придружител. Никой няма да ви се бърка в работата.

Кимна му, за да го отпрати и Брусар го поведе към въздушния асансьор.

— Ама че е дружелюбна… — присмехулно промърмори Индианеца.

— Това не й влиза в задълженията — подхвърли Брусар, докато въздушният поток ги издигаше меко към третия етаж. — Тя е комодор Нгома, началник-щаб на посолството. — Младежът посочи лявото разклонение на коридора. — Стаята ви е там, господине. — Подминаха четири врати и спряха пред петата. — Ключалката е кодирана с вашия военен служебен номер. Не го знам и не мога да ви отворя.

— А как почиствате стаята? — заяде се Двете пера.

— Навсякъде има малки домакински роботи. Не се стряскайте от вида им — приличат на кръстоска между пън и голяма змия.

— Благодаря за предупреждението.

Индианеца застана пред вратата и зяпна ключалката.

„293Y78QI“, подсказа гласът в ухото му.

Той набра цифрите и буквите, вратата се прибра в стената.

— Много е приятно тук — каза, щом огледа набързо дългата, елегантно обзаведена стая.

Вдясно имаше легло с нощно шкафче, вляво ниша за гости с две кресла и диван, а точно пред него — прозорец с изглед към грижливо поддържана градина. До прозореца бе поставено бюро с малък компютър.

— Това е вратата на гардероба, а тази е към банята — обясни Брусар. — Всяка се отваря, щом я доближите, а банята може да се заключва отвътре.

— Наистина е много приятно — повтори Индианеца. — Последната ми квартира — добави с усмивка, — не се отличаваше с подобни размери.

— Промените и допълненията към текущите ви заповеди ще бъдат прехвърлени във вашия компютър. Кодиран е за вашия глас и служебен номер.

— Е, впечатлен съм — заключи Двете пера. — Сега да хапнем някъде.

— Столовата е в подземието, господине. С удоволствие ще ви заведа там. Най-вероятно багажът ви ще бъде докаран от космодрума, преди да се нахраните.

Индианеца поклати глава.

— Нима наоколо няма и един ресторант?

— Ресторант ли? — учудено повтори Брусар.

— Така се наричат заведенията, където отиват хора, обзети от желанието да ядат извън дома си — подигравателно обясни Двете пера. — Вероятно си чувал поне, че съществуват?

— Аз съм чувал, господине, но не и Сините дяволи. Предпочитат да се хранят насаме, както ние… ъ-ъ, да се отбиваме в тоалетната.

— Но няма ли поне един ресторант в целия град? — настоя Индианеца.

— Дори са три. Но всички са в най-неприятния район, където Сините дяволи отиват рядко. Готвят храна за всякакви чужденци, а не само за хора. Господине, не вярвам да запомните такова преживяване с добро.

— Хайде, избери един и да вървим. Правителството ще плати сметката.

— Може би не е особено благоразумно — нерешително възрази Брусар. — Не сме най-популярната раса на тази планета. Миналата седмица имаше спречкване между човек и двама канфорити, точно в ресторант…