Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Той се опитва да ни накара да си мислим, че е свършил с нас.
Край на акцията. Иска да решим, че се е запътил към терминала за заминаващи. Че ще излети за някъде и не желае да открият тези неща у него, ако го претърсят.
— Не те разбирам. Страната ли напуска?
— Иска ние да си помислим така.
— Добре… значи остава тук. Сигурно вече е далеч от летището.
— Щом не е взел документите, значи иска да е чист. Тогава защо са му пистолетите? Няма да влезе в терминала с тях, а ако е избягал от летището, винаги може да си намери оръжие. Тогава… за какво са му два пистолета на летището?
— Готвел се е да си проправи път с оръжие — отвърна Кейт. — И е останал с бронираната жилетка. Какво ще кажеш?
Ами… — Внезапно си спомних за либиеца, който се бе предал през февруари, и ми хрумна абсолютно невероятна мисъл. — Мамка му… — Втурнах се нагоре по спиралното стълбище, като прескачах п три стъпала наведнъж, влетях в бизнес-класата и отидох при Филндри. Повдигнах дясната му ръка, която беше пъхната между бедрото и страничната облегалка между двете седалки. Палецът бе отрязан с остър инструмент. — По дяволите!
Проверих дясната ръка на Питър Горман и открих същото.
— О, не! — възкликна Кейт.
Двамата бързо се спуснахме на долната палуба, излязохме през вратата и разблъскахме хората на подвижната стълба. Намерихме колата на Транспортна полиция, с която бяхме дошли. Аз скочих отпред, Кейт се вмъкна на задната седалка. Казах на Симпсън:
— Включи светлините и сирената. Тръгвай.
Извадих от джоба си клетъчния телефон, набрах номера на „Конквистадор“ и след малко съобщих на Кейт:
— „Конквистадор“ не отговаря.
— О, Господи!
Симпсън подкара към портала, като маневрираше сред десетките паркирали автомобили, но на изхода ни спряха ченгета от Транспортна полиция, които ни информираха, че районът е блокиран.
— Зная, аз наредих да го блокират — отвърнах. Това не им направи никакво впечатление.
Кейт уреди въпроса, като им показа служебната си карта от ФБР, използва малко логика, малко увещания, малко заплахи и малко здрав разум. Помогна и Симпсън. Аз си държах устата затворена. Накрая ни пуснаха.
Бързо казах на Ал:
— Добре, слушай сега. Трябва да стигнем до западния край на летището, където са всички служебни сгради. По най-прекия и най-бърз път.
— Хм, околовръстното…
— Не. По най-бързия и най-прекия. През пистите. Давай.
Той се поколеба.
— Не мога да пресичам пистите, освен ако не получа разрешение от кулата. Ставрос е бесен…
— Случаят е десет-тринайсет. — „Което означаваше ченге в беда“.
Симпсън веднага настъпи газта.
— Какво е десет-тринайсет? — попита Кейт.
— Почивка за кафе.
След като се отдалечихме от спрелите автомобили, казах на хлапето:
— А сега се направи на самолет и набери скорост за излитане.
Той натисна педала докрай и големият шевролет „Каприс“ се понесе по гладката писта. Симпсън взе радиостанцията и обясни на кулата какво прави. Диспечерът още малко и щеше да получи инфаркт.
Междувременно аз извадих клетъчния телефон и пак набрах „Конквистадор“, но пак не получих отговор.
— Мамка му! — Свързах се с Фостър. — Джордж, опитвам се да обадя на Ник… Да… Добре, отивам. Ако стигнеш пръв, внимавай, че Халил се е насочил натам. Точно това казах. Взел е палците на Фил и Питър… Да. Правилно ме чу. Прибрах мобифона в джоба си и казах на Кейт:
— И Джордж не е успял да се свърже.
— Господи! — промълви тя. — Надявам се да не сме закъснели.
Колата летеше със сто и шейсет километра в час.
В далечината видях старата сграда, в която се намираше клуб „Конквистадор“. Искаше ми се да кажа на Симпсън, че вече няма нужда да бърза, но не можех да го направя. Вече се движехме със сто седемдесет и пет. Предните колела започнаха да играят, но той като че ли не забелязваше. Ал погледна към мен и аз му казах:
— Внимавай в пътя.
— В пистата.
— Няма значение. Виждаш ли оная продълговата стъклена сграда? Намали скоростта, намери сервизен път и се насочи към нея.
— Ясно.
Когато пистата свърши, пред нас се появи телена ограда. Порталът се намираше на стотина метра от мястото, което ме интересуваше. Симпсън неочаквано зави и колата за няколко секунди се изправи на две колела, после тежко тупна на земята и подскочи.
Хлапето свали крак от педала, но не спря. Понесохме се право към сградата. Шевролетът профуча през оградата все едно че изобщо я нямаше.
Когато излязохме на асфалта, Симпсън натисна спирачките и с мъка удържа волана. Автомобилът поднесе и се завъртя, после спря на около три метра от входа. Скочих навън и му казах: