По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
— Защо не?
Тя отиде при него, целуна го и каза:
— Направи ми услуга, Фреди. Не го препичай, докато се опитваш да го стоплиш.
Той я изпрати до вратата, прегърнал я през раменете. Старши сержант Дитер вдигна поглед от бюрото си.
— Виж дали можеш да намериш майор Нейлър, моля — каза му полковник Лустръс.
(ТРИ)
Щабът
Единайсети брониран кавалерийски полк
„Долните казарми“
Фулда, Хесе, Западна Германия
07:40, 7 март 1981
— Как се справяме, старши сержант?
Това беше поздравът на полковник Фредерик Дж. Лустръс към старши сержант Рупърт Дитер, когато последният влезе в офиса му. Ала преди Дитер да е успял да отговори, Лустръс продължи:
— Но преди да продължим, може би ще пожелаеш да пошушнеш нещо в ухото на сержант Бейкър от първи ескадрон.
— Да, сър?
— Закусвах там.
— О!
— Аха. Схвана ли, старши сержант?
— Аз ще обядвам там, сър.
— Храната беше наистина лоша, Дитер — каза Лустръс. — А това е едно от нещата, които просто не можем да приемем.
— Аз ще се погрижа за това, сър.
— Ще оставя въпроса в твоите способни ръце, старши сержант — каза Лустръс и направи знак на другия мъж да го последва в офиса му.
Дитер взе един от безупречните стоманени термоси от масичката за кафе и последва Лустръс в офиса.
— Дай ми секунда, полковник — каза Дитер. — Онова, което искам да ти покажа, е на бюрото ми.
Лустръс кимна и каза:
— Разбира се.
Свали сакото си и го остави на закачалката, после се върна зад бюрото си и седна. Дитер влезе в офиса след миг, като носеше дебел двайсет сантиметра пакет вестници с ширина около трийсет и пет и дължина около шейсет сантиметра. Листовете бяха прикрепени един към друг с голяма метална скоба. Носеше още и тънка книжка, подвързана с изкуствена кожа.
— Какво, по дяволите, е това? — запита Лустръс.
— Вестникът на полка, сър — каза Дитер. — И по-специално броевете от 1969 година.
— Открихте ли таткото там?
— Да, сър, така мисля.
Дитер остави купа стари вестници на масата за конференции на Лустръс и го отвори внимателно някъде по средата.
— Искате ли да погледнете, сър? — запита Дитер.
Лустръс стана от стола си и отиде до масата. Дитер посочи избеляла снимка на двама млади офицери в униформи на пилоти, застанали до хеликоптер. Под снимката пишеше:
Първи лейтенант Джеймс Бидън (вляво) от Итака, Ню Йорк, и Дж. А. Кастило от Сан Антонио, Тексас, от 322-ри авиационен корпус, застанали до техния хеликоптер, един от осемте, които участват в триседмичните тренировки по летене, организирани в „Блекхорс“.
— Снимката не е качествена — каза Лустръс. — Но тук той изглежда, на петнайсет години.
— Забелязах, сър — каза Дитер.
— Е, откри го — каза Лустръс. — Добра работа.
— По-добре изчакайте малко с похвалите, сър — каза Дитер. — Не само това открих.
Той вдигна книгата, подвързана с изкуствена кожа, и я подаде на Лустръс. Лустръс погледна заглавието.
— „Медалът за храброст“? — запита той, изпълнен с любопитство.
Дитер кимна.
— Пъхнах листче хартия в нея, сър — каза той.
Лустръс намери късчето хартия и отвори книгата на въпросната страница.
— Исусе Христе! — възкликна, когато разбра, че гледа друга снимка на офицер Джордж Алехандро Кастило, направена, както предположи, когато Кастило е завършил училището за летци. Кастило и на тази изглеждаше на петнайсет години.
— Не мисля, че има много пилоти на хеликоптери с това име — каза Дитер. — Мисля, че това е нашето момче, полковник.
Полковник Лустръс зачете надписа под снимката:
На четвърти и пети април 1971 година, докато пилотирал хеликоптера си в подкрепа на операцията „Ламсън 719“…
Спря да чете и погледна Дитер.
— Април 1971? Войната във Виетнам вече е била приключила.
— Не и за авиаторите — каза Дитер. — За Военновъздушните сили и армията. Оставили сме много пилоти там, плюс тежка артилерия, за да подкрепят Южен Виетнам. Прегледах всичко, което намерих за операция „Ламсън 719“.
— И?
— Южновиетнамците навлезли в Лаос, за да попречат на войските на Хо Ши Мин — каза Дитер. — Но били разпердушинени. Както и нашите хеликоптери. Загубили сме повече от сто, а пет пъти по толкова хора са били застреляни.
Лустръс отново сведе поглед към книгата и продължи да чете:
… офицер Кастило е летял под изключително тежък обстрел, за да спаси екипажа на вече свалените американски хеликоптери. Самият той бил прострелян два пъти и страдал от силна болка, продължителна и изгаряща, но отказал да приеме болкоуспокояващи. Офицер Кастило бил на своята петдесет и втора спасителна мисия, в петия хеликоптер, който пилотирал в този период, когато попаднал под тежък обстрел и хеликоптерът му избухнал…