По заповед на президента

— Според фрау Ерика — каза Нети, — бащата е пилот на хеликоптер, който е бил тук преди около дванайсет години и е останал достатъчно дълго, за да посее семето си.

— Тя откъде знае?

— Това е Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Нети. — Единственото дете на фрау Ерика.

— Нека се уверим, че съм разбрал добре — каза Лустръс. — Това е детето на фрау Ерика, а бащата е американец?

— Да, правилно си разбрал — каза тя. — И тя иска да го открием.

— О, Исусе!

— Колкото е възможно по-бързо — каза Нети. — И, разбира се, възможно най-тихо и дискретно.

— Защо? След всичкото това време?

— Фрау Ерика няма много време. Остават й, както каза, между два и четири месеца. Рак на панкреаса, невъзможно е да се оперира. Тя вече взема лекарства за болката.

— Цялата тази работа звучи… невероятно — каза Лустръс.

— Такава беше и моята първа реакция — каза Нети. — Но пастор Данберг очевидно знае истината за момчето от… Откакто майката е забременяла. Истина е, Фред.

— И този пилот на хеликоптер не е пожелал да се ожени за нея?

— Тя каза, че е сигурна, че той не знае за момчето — каза Нети. — Това не беше казано, но за мен изглежда очевидно: Семейството е пожелало тя да отгледа детето сама… Била е на осемнайсет и детето е било извънбрачно, но така е било по-добре, отколкото да замърсяват кръвта на семейството с този брак.

— Какво искаш да кажеш с тази дума — „замърсяват“? С американска кръв, искаш да кажеш?

— Не само американска. Според нея, бащата на това русокосо момче е Джордж Алехандро Кастило. От Тексас.

— О, Господи! — каза полковник Лустръс.

— Да, Фреди, точно така: „О, Господи!“ — каза Нети.

— Ще видим какво мога да направя — каза той. После му хрумна нещо и той запита на глас: — Момчето знае ли?

— Не знам — каза Нети. — Ще й се наложи да му каже, ако вече не го е направила.

— Ще видим какво ще открия — каза Лустръс.

Нети срещна погледа му, кимна и се изправи.

— Ще се прибереш ли навреме за вечеря? — запита тя.

Той кимна.

— Ще имаме печен глиган — каза Нети. — Тъкмо когато се качвахме в „Инвестицията“, за да поемем обратно, една от камериерките ни подаде огромна кошница с храна, завита в алуминиево фолио. Каза, че фрау Ерика настоява да я приемем.

— Обичам печен глиган — каза той.

— Знам — каза тя. — Когато беше лейтенант, ти и полковникът редовно ходехте на лов. Подарявахте месото на училището.

— Аз съм ти разказвал тази история, нали?

— Бях тук, скъпи — каза тя. — Млада булка, която все още се изчервяваше. И почти те изоставих, когато ти се прибра у дома, залитащ под тежестта на най-грозния глиган, който съм виждала, и каза, че ще трябва да го приготвя за вечеря.

Той се засмя.

— Може и да поканиш някого за вечеря, ако искаш. Месото ще е достатъчно — каза Нети.

— Семейство Нейлър? — запита той.