Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
За момент тези размишления ме разстроиха, но много скоро престанах да мисля за това и реших да се поразходя из етажите. Тъкмо умувах дали да взема Оли с мен, като междувременно разсеяно оглеждах присъстващите, когато отново забелязах Едит. И то точно навреме!…
Жорж протегна ръка към мен, но предпочетох да остана извън обсега му. Не бях дошъл, за да седя на пода и да се облягам на стената с малоумното изражение, изписано на лицата на останалите. Бях тук, за да вдигна тревога.
— Ей, Едит, такова… Току-що излезе навън с един тип! Не си измислям!
Думите ми очевидно си прокарваха изключително трудно път до съзнанието му, но бях готов да ги изрева повторно в ушите му, ако това можеше да помогне. А и ужасно ми се искаше да го направя — направо бях бесен от бавните му реакции. С тази скорост щеше да му е необходим най-малко четвърт час, за да се изправи, и несъмнено още толкова, за да прекоси стаята! Вече скърцах със зъби, когато изведнъж забелязах типа на Едит, увлечен в оживен разговор от другата страна на бюфета, но вече без нея.
При тази гледка краката ми се подкосиха. Леко замаян се свлякох до Жорж, който ме дари с безсмислена усмивка, доволен, че съм се решил да му правя компания. Той бавно разгъна крака, досущ като цвете, разтварящо венчето си под ласката на утрото, блажено въздъхна и промърмори, навеждайки се към мен:
— Не разбрах много добре какво ми каза за Едит.
— Нищо! — отсякох аз, събирайки рязко крака.
После опрях брадичка на коленете си.
Посрещнахме утрото на леглото й, пушейки адски силни цигари, от чийто дим не можехме да погълнем практически нищо, но който чудесно разкрасяваше стаята. След упорита борба със съня Оли беше заспал с полуотворени очи и в поза, която обезобразяваше лицето му — лежеше по корем, с глава върху ръката, и приплъзналото се по дланта му лице се бе изкривило в ужасяваща гримаса. До последния момент се беше опитвал да следи разговора ни с Едит, но накрая умората го бе надвила.
Долу продължаваше да дъни музика — и по-конкретно Ruby, my Dear на Мънк, — поради което предположих, че Жорж все още не се е катурнал мъртвопиян в някой ъгъл. Три четвърти от къщата се бе опразнила, но последният бастион продължаваше да се държи и до слуха ми все още долиташе глъчката на безкрайни препирни, смях и звън на чаши. Ние мълчахме. Лично аз прехвърлях през ум онези събития от вечерта, които ми бяха причинили споменатите по-горе терзания, докато тя мислеше неизвестно за какво, вперила унесен поглед в пространството. Бях я подкачил за нейния любовчия, но тя се бе задоволила да издуха дима от цигарата си в лицето ми и да попита: За кой по-точно говориш? Тогава нещо бе заседнало в гърлото ми и бях зяпнал като идиот, неспособен да изрека и една от язвителните думи, с които се канех да я засипя. И когато малко по-късно се опитах да я заям за новите й апетити: Май си доста шавлива за момиче, което не се интересува от момчетата! — изглеждах доста жалък или поне не толкова злъчен, колкото ми се искаше.
От време на време я поглеждах, свит на пода до леглото й като купчина чакъл и с настроението на човек, комуто предстои да изгълта пълна чаша рициново масло. Предчувствах, че ще ми бъде много трудно да приема новите манийки на Едит. Не бях чак толкова тъп, за да си въобразя, че това ще й мине и всичко ще си остане както преди. Наблюдавах я със смътното подозрение, че нямам никакъв избор.
И тъй като едно зло никога не идва само, на следващия ден направих ново откритие — ще рече човек, че бях прекарал цяла вечност в онази проклета болница, макар да разбрах, че събитието датирало от няколко месеца, — което здравата ме разтресе. Накратко, беше в ранния следобед и ние помагахме на останалите да сложат къщата в ред. Всички се влачеха пребледнели като платно, стискаха устни и кривяха болезнено лице и при най-незначителното движение. Нямаше какво друго да правим, освен да се постараем да възстановим поне част от силите си. Настояхме пред Алис да уважи традицията, тъй че бяхме напълно свободни. Но беше прекалено студено за излизане. Духаше леден вятър, за което си давахме сметка по трептенето на липата в градината и на телефонните жици. Типът, който ни докара въглища, ни уведоми, че било най-малко минус петнайсет и водопроводните тръби повсеместно се пукали.