Навън към себе си

Сандвичите се бяха размекнали. Въпреки това взех един просто за да се занимавам с нещо и яхнах подлакътника на близкото канапе, на което си говореха за Суецкия канал. Не го знаех дори къде се намира, нито пък какво означава „национализация“, а и изобщо не ме интересуваше. Защо винаги водеха такива досадни разговори? Не можеха ли да не приказват само за онова, което ставаше по света, за своите книги, за своята живопис, за своя театър, за своя балет? Нима не бяха любопитни да разберат какво става в самите тях, нима не се интересуваха от чувствата си, от желанията си, от отношенията си със себеподобните, от онова, което се криеше в душата им? Уви, все едно да се питам дали сандвичът ми има вени и дали в тях тече кръв освен, разбира се, ако самият аз не бях мръднал.

После пак танцувах, но този път с Рамона, което бе значително по-отморяващо, а и ми позволяваше да държа под око някои хора. Всички момичета от Sinn Fein Ballet, включително майка ми, имаха почти едно и също телосложение — никакъв задник, дълги крака, плосък корем и малки гърди. Рамона притежаваше всичко, което другите нямаха. Тя често се оплакваше от това, но лично аз смятах, че така си е много добре и че двата или трите килограма, които имаше в повече, са изключително уместно разпределени. При все това тя не обичаше много-много подскоците и предпочиташе танците от онова време, тъй че колкото и да се бях опитвал да я просветя, обучавайки я дни наред на най-простите стъпки — благодарение на Алекс ние бяхме пионерите на рокендрола от тази страна на Атлантика, — с нея не рискувах да си счупя крак, по-скоро се опасявах да не задремя.

Точно преди да вляза в болницата бяхме отпразнували трийсет и втория й рожден ден. Доколкото ми бе известно, нямаше си приятел, но бях убеден, макар и без да мога да обясня защо, че знае всичко по Въпроса. Жестовете й бяха тъй кротки, държането й тъй женствено — дотолкова, че изглеждаше елегантно в сравнение с мъжкаранското поведение, към което другите упорито се придържаха, — че ни най-малко не се съмнявах в това. Затова направо я попитах може ли едно момиче да започне да се чука ей тъй, изведнъж.

— Не е необходимо да се изразяваш толкова грубо — отвърна тя. — Но като изключим това, не разбирам добре въпроса ти.

— Ами как да ти кажа… — нервирах се аз. — Да й се прииска така, все едно й се пикае.

И сведох поглед, тъй като все още не бях пораснал достатъчно, за да се чувствам неуязвим. Последва мълчание и реших, че просто ще ме зареже — и мен, и моя речник. Но ето че пръстите й се плъзнаха под брадичката ми и тя повдигна главата ми, след което с усмивка прошепна:

— Знаеш ли миличък, не бих казала, че виждам нещата по този начин. За Едит ли става дума?

— Не, не задължително… — свих рамене аз.

И побързах да се отдалеча, тъй като внезапно ми се стори, че е по-добре да си остана невеж, отколкото да ме вземат за глупак. Как беше възможно да не съм наясно по Въпроса? Нима неволно бях запушил уши и затворил очи в момента, в който е трябвало да ги отварям на четири? Бях убеден, че и последният глупак е най-подробно осведомен за всичко това. Имах усещането, че стоя пред непреодолима пропаст, която всеки друг преспокойно би прекрачил. Спомням си, че веднъж се бях опитал да впечатля един учител, да се направя на интересен и така да компенсирам някои мои слабости в смятането наум. „Но за кой се вземаш, млади ми друже? — бе изсумтял той в лицето ми. — Нима си въобразяваш, че умението ти да изпълняваш твоя «Концерт за лява ръка» ще ти бъде от някаква полза, когато отидеш на пазар? Мислиш ли, че денонощният ти труд над платното или теориите на твоя Деларт, за които на никого не му пука, ще ти помогнат си провериш рестото? Научи се да вървиш, преди да се опиташ да бягаш. Не забравяй, че най-важното нещо в една сграда са основите!“ Беше адски досаден тип, винаги готов да те халоса по главата с някоя от онези тежки истини, които правеха живота скучен и брутален. Но си представях как се усмихва и поклаща глава при вида на всички тези красиви жени, с които имах късмета или да общувам, или да живея под един покрив, и ми подхвърля: „Бога ми, може би наистина знаеш нещо… но какво ТОЧНО?“