Криза
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Криза». Краткое содержание книги:
Докато Алексис продължаваше да се пита дали да се намеси в разговора на Крейг и Рандолф, или да остане на мястото си, изведнъж забеляза още един човек, останал в галерията, след като всички излязоха. Това, което привлече вниманието й, бяха дрехите му — почти идентични по стил, цвят и кройка с тези на адвоката на ищеца. Приликата в облеклото, подобното ръбато чело и тъмна коса сякаш им придаваха повърхностна прилика като на братя близнаци — повърхностна, защото ако застанеха един до друг, ставаше ясно, че човекът в галерията е поне двойно по-едър от Тони Фасано, но не тъй набит, и за разлика от Фасано имаше следи от грубо акне, което придаваше на лицето му вид на полуизгорено.
В този момент Фасано прекъсна разговора със своята помощничка, грабна куфарчето от щраусова кожа и се втурна през вратата към галерията. Явно беше загрижен за грешката по повод решението на трибунала. Алексис се питаше защо реагира така бурно, след като началната му пледоария бе твърде ефикасна и несъмнено бе в дъното на настъпилото униние от страна на Крейг. Помощничката на Тони безволево последва началника си. Без дори да погледне настрани, Тони махна на човека в галерията да го последва и го извика по име — очевидно непознатият се казваше Франко; след секунда той го последва и двамата изчезнаха зад вратите, които рязко се хлопнаха зад гърба им.
Алексис погледна пак към мъжа си. Не беше помръднал, но сега Рандолф гледаше към нея и очевидно се опитваше да й направи знак да дойде. Е добре, щом я канят, какво пък. Когато най-после си проправи път до тях, лицето на мъжа й изглеждаше точно тъй унило, колкото и позата му.
— Трябва да говорите с него — нареди Рандолф, като за миг патрицианското му хладнокръвие с израз на ерудираност го напусна. — Не може да продължава така. С това унило и мрачно изражение на спипан престъпник, като нищо ще вземе да убеди целия съдебен състав в собствената си вина. Мислете каквото искате, но аз съм убеден, че всеки съдебен заседател има вътрешен усет за вина и усеща настроението на подсъдимия, като после си прави съответните изводи.
— Искате да кажете, че могат да отсъдят срещу Крейг само защото е потиснат?
— Именно това твърдя. Трябва да му кажете да се стегне, защото ако продължава да се държи по такъв компрометиращ го начин, рискува съдът наистина да си помисли, че е проявил небрежност. Не казвам, че журито няма да се вслуша в показанията или че ще игнорира доказателствата, но то ще е само колкото да се види дали те потвърждават първоначалното му впечатление. Подобно поведение автоматично превръща неутралния съдебен състав в предубеден и прави така, че вместо обвинението да представи доказателства за виновност, както е редно, ние от защитата трябва да представяме доказателства за невинност.
Алексис погледна Крейг, който търкаше слепоочията си, закрил очи с ръце и облакътен на масата. Дишането му беше неритмично, с уста, отворена като на риба на сухо. Да се стегне такъв човек нямаше да е лесно. През последните осем месеца преди процеса периодически бе изпадал в депресия, и сякаш единствената причина да се прояви малко по-оптимистично в дните преди делото бе възможността всичко най-сетне да свърши. Но сега, след започването на съдебното дирене, явно възможността за неприятен изход все повече натежаваше в ума му. Депресията беше естествено продължение на тази мисъл.
— Защо не отидем на обяд и там да обсъдим положението — предложи Алексис.
— Г-н Кавендиш и аз ще пропуснем обяда. Трябва да подготвя началната си пледоария.
— Нима не сте я подготвили предварително? — изуми се Алексис.
— Естествено, че съм я подготвил — отвърна раздразнено Рандолф. — Но след като съдия Дейвидсън позволи такава свобода на г-н Фасано в неговото встъпление, се налага и аз да променя моето.