Сойка-присмехулка

— Защо го правят? Защо стрелят по хора, които и без това умират? — питам го.

— За да сплашат другите. Да попречат на ранените да потърсят помощ — казва Гейл. — Онези хора, които срещна, бяха заменими. Поне за Сноу, във всеки случай. Ако Капитолът спечели, за какво са му такива негодни за нищо роби?

Спомням си всичките онези години в гората, в които слушах как Гейл сипе ругатни срещу Капитола. И как не му обръщах особено внимание. Питах се защо изобщо си прави труда да обсъжда подробно мотивите им. Защо да мислим като врага си понякога би имало значение. Явно днес имаше значение. Когато Гейл попита дали е разумно да се събират на едно място толкова ранени, той нямаше предвид опасността от зараза, а точно това. Защото той никога не подценява жестокостта на онези, пред които сме изправени.

Бавно се обръщам с гръб към болницата и виждам Кресида, с „насекомите“ от двете й страни, на няколко метра пред мен. Държанието й е невъзмутимо. Дори хладнокръвно.

— Катнис — казва тя. — Президентът Сноу току-що нареди да излъчат бомбардировката на живо. След това направи изявление, за да каже, че това е неговият начин да изпрати послание на бунтовниците. А ти? Би ли искала да кажеш нещо на бунтовниците?

— Да — прошепвам аз. Червената мигаща светлина на една от камерите улавя погледа ми. Знам, че ме записват. — Да — казвам по-твърдо. Всички — Гейл, Кресида, „насекомите“ — се отдръпват от мен, за да ми предоставят сцената. Но аз оставам с поглед, прикован върху червената лампичка. — Искам да кажа на бунтовниците, че съм жива. Че съм тук в Окръг Осем, където Капитолът току-що бомбардира болница, пълна с невъоръжени мъже, жени и деца. Оцелели няма да има. — Шокът, който изпитвах през цялото това време, започва да отстъпва място на ярост. — Искам да кажа на хората: ако и за секунда мислите, че Капитолът ще постъпи справедливо с нас в случай на примирие, то се заблуждавате. Защото вие знаете кои са те и какво правят. — Ръцете ми се протягат автоматично, сякаш за да посочат целия ужас около мен. — Ето какво правят! И ние трябва да отвърнем на удара!

Приближавам се към камерата, обзета от ярост:

— Президентът Сноу казва, че ни изпраща послание? Е, и аз имам едно за него: можете да ни измъчвате и да ни бомбардирате, и да сринете нашите окръзи до основи, но виждате ли това? — Една от камерите ни следва, докато соча към ховъркрафтите, които горят на покрива на склада отсреща. Гербът на Капитола върху едно крило проблясва ясно през пламъците. — Огънят се разпростира! — Сега крещя, защото искам той да чуе всяка дума. — И ако изгорим, и вие ще изгорите с нас!

Последните ми думи увисват във въздуха. Имам чувството, че времето е спряло, а аз се издигам в облак от горещина, излъчвана не от пожара, а дълбоко вътре от мен.

— Стоп! — Гласът на Кресида рязко ме връща в реалността и ме охлажда. Тя ми кимва одобрително. — Прекрасен финал.