Тъмна любов

— Красива си — прошепна той. Говореше със съвсем лек акцент и звукът „р“ вибрираше на езика му почти като мъркане.

Е, изглежда логично, помисли си тя. Чувстваше се красива, когато я докосваше.

Устните му приближиха нейните, но не бяха търсещи. Целувката му не бе изискваща. Беше по-скоро израз на благодарност.

Някъде в стаята зазвъня мобилен телефон. Не беше нейният. Той стана толкова бързо, че тя подскочи. В един миг беше до нея, в следващия посягаше към якето си. Отговори на обаждането.

— Да? — това не беше гласът, с който й бе казал, че е красива. Сега наподобяваше ръмжене.

Тя придърпа чаршафа към гърдите си.

— Ще се срещнем при Ди. Дай ми десет минути.

Той затвори телефона, прибра го в якето си и вдигна панталоните си от пода. Необходимостта от обличане я върна отчасти в реалността.

Господи, наистина ли беше правила секс — истински добър, умопомрачителен секс — с напълно непознат?

— Как се казваш? — попита тя.

Докато навличаше черните си кожени панталони, тя зърна страхотния му задник.

— Рот — той се приближи до масата и взе слънчевите си очила. Когато седна до нея, те вече бяха на очите му. — Трябва да вървя, може би няма да успея да се върна тази нощ, но ще се опитам.

Не й се искаше да си тръгва. Приятно й беше да чувства тялото му, заело по-голямата част от дивана й. Протегна ръка към него, но я отдръпна. Не искаше да се натрапва.

— Не, докосни ме — каза той и приведе тялото си, за да може да го докосне, където поиска.

Постави длан на гърдите му. Кожата му беше топла, сърцето му биеше равномерно. Забеляза, че вляво има кръгъл белег от изгаряне.

— Трябва да знам нещо, Рот — приятно й беше да произнася името му, макар и да беше малко странно. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Той леко се усмихна, като че ли подозрителността й му харесваше.

— Тук съм, за да се погрижа за теб, Елизабет.

Е, определено го беше направил.

— Бет. Всички ми викат Бет.

Той наклони глава.

— Бет.

Изправи се и взе ризата си. Прокара ръце по предната й част, като че търсеше копчетата.

Няма да намери много, помисли си тя. Повечето бяха изпопадали на пода.

— Имаш ли кошче за боклук тук? — попита той, сякаш през ума му беше минала същата мисъл.

— Ето там. В ъгъла.

— Къде?

Тя се изправи, като придържаше чаршафа, в който се беше увила, и взе ризата. Да я изхвърли, й се стори като пропусната възможност.

Когато отново погледна към него, той беше надянал на голо черни кании. В средата на гърдите му се пресичаха два кинжала с дръжките надолу. Странно, видът на оръжията му я успокои. Мисълта, че има логично обяснение за появата му, беше облекчение за нея.

— Бъч ли беше?

— Бъч?

— Който те прати да ме охраняваш.

Той облече якето си, с което раменете му изглеждаха още по-широки. Кожата беше черна като косата му, единият ревер беше украсен със сложен, релефен мотив, избродиран с черни конци.