Безизходица
- Автор: Паттерсон Джеймс, Ледвидж Майкл
- Серия: Michael Bennett #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1125-7
- Переводчик: Стамен Димов Стойчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Безизходица». Краткое содержание книги:
Работата по случая ръководи детектив Майкъл Бенет. Партнира му агент Емили Паркър от ФБР — специалист по отвличанията. Двамата са стъписани, когато откриват, че едно от похитените момичета е отговорило на въпросите и е освободено живо, а похитителят дори е оставил отпечатък върху кожата й.
В бясна надпревара с времето и психопата, който сякаш винаги е на крачка пред тях, Бенет и Емили го проследяват чак до сградата на Нюйоркската фондова борса. В самото сърце на финансовата машина на САЩ, детективът ще трябва да надхитри убиеца и да предотврати кървавия му план.
— Какво има сега? — попита го, когато той се обади.
— Нищо ново — отвърна Бенет. — Просто исках да те успокоя, че през последния половин час няма ново отвличане.
Тя се замисли… За него, за обяда им, както и за чудесната вечеря със семейството му. Загледа се в безнадеждно самотната си хотелска стая. И отново усети самотата в живота си. След като съпругът й напусна семейния кораб, дори не й бе минавала мисълта да се сближи с някого другиго. Но сега, колкото повече време прекарваше с Майк, толкова по-често започваше да обмисля тази възможност.
— Къде си сега, Майк? — попита неволно.
Какво правеше, по дяволите!
— Не мога да те чуя. Едно от децата крещи зверски… Изчакай. Ето, готово, сега съм в кухнята. Та какво каза?
Емили се замисли. Трябваше да спре. Да се захване с полицай, при това от друг град? Как, по дяволите, би могло да се получи?
— Нищо — отвърна младата жена. — До утре, Майк.
34.
Стоях в кухнята, загледан в мобилния телефон.
Имаше един миг между нас, нещо като надвиснала възможност, но, по дяволите, някак си я изпуснах.
Все пак беше хубаво да чуя гласа й. Е, не чак толкова, като да видя лицето й, но почти… Тя беше добро ченге, добра за компания, а и изглеждаше добре. Беше чудесна, поне според моята класация. Имах чувството, че се познаваме от години, а не от три дни.
Телефонът ми иззвъня, докато още стоях там, унесен в мечти, все едно бях един от моите влюбени тийнейджъри. „Хайде обратно в реалността, Казанова“, казах си.
Обаждаше се Каръл Флеминг, пряката ми шефка.
— Майк, току-що научих, че някой от кметството поискал от екипа за спешно реагиране да му предоставят копия от всичките ти доклади. Имаш ли представа какво ще направи с тях заместник-кметицата?
— За нещастие — отвърнах, — ние се спречкахме с Джорджина Хотинджър още при отвличането на сина на Дънинг. Вероятно не се е отказала да ми създава неприятности, шефке. Търси нещо, с което да ме закове.
— Тази анорексична кучка може да го духа! — избухна гневно моята шефка. — Архивите на отдела за вътрешни разследвания в полицията са строго конфиденциални и ако тя поиска подобна информация, ще трябва да се обърне лично към мен. Този случай не може да бъде разследван по-професионално. Не се притеснявай от нея или от когото и да е другиго, докато аз съм наблизо. А сега легни да поспиш, Бенет.
Брей, помислих си, след като затворих. Шеф да е толкова уверен в способностите ми, та чак да е готов да си сложи главата в торбата заради мен? Това бе нещо ново, но много хубаво.
Ала спането май ще се отложи, помислих си, като излязох от кухнята и се загледах в неразборията върху масата в трапезарията.
Навсякъде бяха разпилени мензури и епруветки, найлонови тръбички, будилници, засъхнала боя. Имаше достатъчно картон за макет на малък самолет.
Да, отново бе настъпил най-тревожният период. Наближаваше годишният преглед на научните проекти в католическото училище „В името Божие“.
Шест от моите десет деца трескаво довършваха проектите си, възложени от учителите им. Джейн изследваше почвата в Ривърсайд Парк. Еди проучваше геометрията на сенките. Брайън се занимаваше с нещо, свързано с гледането на телевизия и въздействието й върху умствените ни възможности. Или пък просто не му се учеше и зяпаше предаванията? Не бях много сигурен за него.
Дори и най-малката, петгодишната Криси, бе пленница на научните изследвания. От училището й бяха поръчали да изработи стетоскоп от картонените тръби за тоалетната хартия. Вероятно Проектът Манхатън, за създаването на атомната бомба, е изисквал по-малко усилия.
Протегнах ръка, когато едно смачкано парче от алуминиево фолио прелетя край главата ми.
— Тази топка твоя ли е, Трент? — попитах го, като му подадох обратно смачканото фолио.
— Това не е топка, татко — осведоми ме той, като простена мъчително заради невежеството ми. — Това е Юпитер.
След като се върнах от работа, тутакси ме бяха изпратили в местния „Стейпълс“ за някои спешни покупки, отлагани до последната минута. Не бях виждал толкова много изнервени родители от 15 април в пощата — последната дата за внасяне на федералните данъци. Не пишеше ли в ръководствата, че учениците трябва сами да правят експериментите си? Да бе, как не…
Оставаха десет минути до полунощ, когато завих в леглото и последния от моите едисоновци и галилеовци, преди да се затътря към кухнята.
Заварих Мери Катрин, със следи от лепило по бузите и с изцапани от маркера пръсти, съсредоточено да нанася последните щрихи.