Без гордост и предразсъдъци
- Автор: Потър Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Без гордост и предразсъдъци». Краткое содержание книги:
— Разкажи ми за Ню Йорк — моли Мейв, след като вървим мълчаливо поне пет минути.
Обръщам се да я погледна, но в тъмното не мога да видя лицето й.
— Никога ли не си ходила?
— Не съм ходила в Америка — въздиша тя. — Всъщност никъде не съм ходила, като изключим няколко пътувания до Лондон, когато бях съвсем млада. Веднъж ходих в Париж. — Тя се засмива притеснено. — Страхувам се, че съм много скучна.
— Ето че сега си на литературна екскурзия — изтъквам аз. — Това не е скучно.
Вече сме в началото на селото, където има улични лампи и на светлината им забелязвам, че тя премисля казаното от мен.
— Може и да си права — кима тя и ми се усмихва.
— Освен това отиваме на кръчма и няма да ни е скучно — продължавам аз с опитите да й вдигна самочувствието. Въпреки че имах известни резерви, Мейв започва да ми допада. В нея има нещо, нещо повече от първото впечатление, стаено достойнство и усет към всичко, което ни заобикаля.
— Държа да те предупредя, че не съм най-подходящият човек за компания… — започва да се извинява тя, но аз я прекъсвам.
— Глупости — заявявам. — Това пък откъде ти хрумна?
В този момент имам огромното желание да защитя Мейв. Един господ знае какво й се е случило, за да съсипе самочувствието й, но сигурно е било много неприятно. Как е възможно чак толкова да няма вяра в себе си.
Мейв ме поглежда с огромна благодарност.
— Може и да не ми повярваш, но едно време бях душата на всяка компания, преди…
— Преди кое? — питам аз, след като тя млъква.
Тя се колебае, очевидно води борба с нещо, което крие, след това отсича:
— Преди да остарея — усмихва се тя.
Ето че научих още нещо за Мейв. Не умее да лъже.
Продължаваме напред. Кръчмата е точно пред нас. Осветена е, цялата облечена в бръшлян с наситеночервени листа, също като огромен коледен подарък, а над нея се издига надпис „Главата на стария крал“. Изглежда много примамлива, великолепно убежище от режещия вятър и на мен ми се струва, че усещам топлината й.
— Няма нищо общо с това място.
— Моля?
— Ню Йорк — обяснявам аз и се обръщам към Мейв. — Нали ме попита за Ню Йорк. — Опитвам се да подбера думите, с които да го опиша, след това се отказвам. — Ако попиташ един милион човека, ще получиш един милион различни мнения. Трябва да го видиш, за да прецениш.
— С удоволствие — отвръща замечтано тя и очите й блестят весело зад очилата.
В този момент ми се струва, че виждам истинска искра у Мейв, искрата на младо момиче, което таи големи мечти и го очакват велики възможности.
— Може би, ако бях по-млада, ако имах време, ех!
Ето че искрата угасна и тя отново се скри в черупката си. Все едно е твърдо решена да потиска всичките си мечти. Защо ли? От какво се страхува толкова? Какво ли й се е случило, за да се откаже от всичко и да живее без капка самочувствие? Защо е толкова самотна и тъжна?
Няма как да я попитам, нали? Познаваме се от пет минути. А и не е моя работа. Освен това не съм психоложка. Посягам към бравата, отварям дървената врата и двете влизаме смело.
Десета глава
Посреща ни гълчава, топлина и цигарен дим. Таванът е нисък, от чворести греди, а грубите стени са боядисани в тъмнокафяво и по тях са окачени подкови, избелели литографии и еленови рога. В единия ъгъл е поставена елха, разперила клони над масите.
Като че ли цялото село се е събрало тук. Двойки на средна възраст вечерят на бара, групи старци надигат халби с бира, а огромна тълпа двайсетинагодишни са се докарали в прилепнали дънки, добре наплескани с грим.
Очаквах да видя обичайните местни посетители, които дремят по масите. Не предполагах, че ще има толкова модерни хора. Да, има двама-трима румени фермери с кални ботуши и шапки, които играят на домино, сякаш излезли от книга на писателя Джеймс Хериът.
Само че неговите герои са от Йоркшир, а не от Хампшър и действието се развива през Втората световна война, напомня ми гласчето в главата ми.
Започвам да се притеснявам. А пък аз си мислех, че всички ще ме зяпнат като типичната американска туристка. Ако не внимавам, в най-скоро време ще се докарам в къси панталонки и ще започна да наричам всички „странни“ като някоя дъртачка.