Без гордост и предразсъдъци
- Автор: Потър Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Без гордост и предразсъдъци». Краткое содержание книги:
— И си поприказвах с господин Дарси — изтърсвам аз, без дори да се замисля.
Спайк ме поглежда така, сякаш съм напълно луда.
— Да, бе, сигурно. Я измисли нещо по-умно.
— Не те карам да ми вярваш — свивам рамене аз. — Само че в музея очевидно имат човек, който е облечен като него. Защо не вземеш интервю от него. Ще ти свърши работа за статията — усмихвам се аз. — Задай му няколко въпроса и го попитай какво е да си мечтата на всяка жена — зъбя се аз и поглеждам шкембето на Спайк, опънало ризата. Той веднага го глътва. — Вътре е, в стаята.
Забелязвам интереса на журналиста, въпреки че не му се иска да си признае. Тръгвам към изхода.
— Ти бъзикаш ли се с мен? — провиква се той след мен.
Обръщам се тъкмо когато подръпва ризата си. Той бързо отпуска ръце.
— Аз? — ахвам престорено възмутено. — Не бих направила подобно нещо. — Обръщам се и отново тръгвам.
Една. Две. Три крачки.
Озъртам се през рамо и виждам как Спайк вади бележник от джоба си и дръпва химикалката, бодната над ухото му. Стяга се и прави крачка към стаята.
Връщам се на пръсти и се лепвам до вратата, за да подслушвам.
Само че…
— Ха, ха, много смешно — сумти Спайк, неочаквано излиза и ме хваща как съм се лепнала за вратата. Аз отскачам назад и той ме пронизва с гневен поглед.
— Кое е толкова смешно? — сопвам се аз.
— Май чувството ни за хумор доста се различава — продължава той, без да отговори на въпроса ми. — Сигурно защото англичаните имат поне някакво чувство за хумор, за разлика от някои други.
— Да, разбира се, ако говориш за прословутата ирония — отвръщам аз. Честно казано, наистина започва да ми писва от този.
— Поне е нещо по-смислено в сравнение с детинските ти шегички — изстрелва в отговор той.
— Какви шегички? — съскам ядосана аз.
— Много добре знаеш — обвинява ме той. — Разправяш, че имало някакъв господин Дарси вътре. — Той посочва стаята.
— Имаше — изкрещявам вбесена аз. Сграбчвам го за кадифения ревер и го повличам след себе си.
Опа!
Възмущението ми се стопява, когато отварям вратата. По дяволите! Той е прав. Вътре няма никакъв господин Дарси. Няма нищо по-лошо от това един всезнайко да ти докаже, че грешиш.
Нещо кара вътрешният ми глас да млъкне. Чакай малко. Не може да бъде… Оглеждам стаята. Като се замисля, всичко тук е различно, а би трябвало да е съвсем същото. Ограждението е отново на мястото си, а огънят в камината е угаснал. Поглеждам към прозореца и забелязвам колко е притъмняло. Освен това вали. Значи затова тапетите изглеждат толкова мрачни и избелели…
— Както вече казах, смешно и жалко — натяква Спайк.
Гласът му ме връща към действителността.
— Но той беше вътре преди малко — протестирам напълно объркана аз.
Спайк ме поглежда възмутено, клати глава и ме избутва настрани.
— Ще те чакам в автобуса — мърмори той и тръгва по коридора. — Сбогувай се по-бързо с въображаемия си приятел — подхвърля саркастично той.
Господи, какъв изрод. Изчаквам го да се отдалечи, облягам се на стената и впивам поглед пред себе си. Този тип изчезна по много странен начин. Поглеждам към малката врата в ъгъла на стаята. Накъде ли води? Сигурно към помещения, до които посетителите нямат достъп. Оттам трябва да е излязъл. Ама нали преди броени минути се беше настанил на масата, за да напише писмо на сестра си, спомням си аз и поглеждам празния стол.
Хм, жалко. Беше толкова готин.
Пристъпвам към масата и я оглеждам. Всичко си е както одеве — и писмото, и пачето перо, и кристалната мастилница. Само че сега на масата има писмо.
Леле, колко бързо го е написал. Навеждам се. Започнал е със „Скъпа сестричке“ и се е подписал „Дарси“. Почеркът е старовремски, с много извивки и завъртулки, чете се трудно, но… Просто не може да бъде. Хартията е пожълтяла, мастилото е избеляло. Това писмо наистина изглежда старо.
Потривам очи и го поглеждам отново. Не е възможно той да го е написал. Просто не е възможно. Сигурно някое от писмата на Джейн Остин е преместено и… Това трябва да е било на масата и аз не съм го забелязала. Нищо чудно, като знам колко съм изморена. Да, наистина съм много изморена, прозявам се аз. Господи, толкова съм гроги.
Тъкмо се каня да изляза и ми хрумва нещо. Възможно ли е Джейн Остин да е писала писмо от името на някой герой?
Замислям се за момент. Нещо не се връзва. Знам, че обяснението е съвсем простичко, но просто не мога да разбера какво. Освен това в момента нямам време. Мятам чантата на рамо и се отправям към изхода. Ако не тръгна веднага, автобусът ще тръгне без мен и Спайк ще ме спука от майтап. Ще стане още по-противен и нетърпим. Не че това е възможно.