Последната битка
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Дабижева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
Нарния… където лъжите раждат страх… където верността подлежи на съмнение… където всички надежди изглеждат изгубени.
В последните дни на Нарния лъжите и злото са пуснали дълбоки корени. Жестоките калормени нападат мирните нарнийци, а Таш — свиреп демон и враг на лъва Аслан, се е зарекъл да унищожи всичко. Питър, Сюзан, Едмънд и Луси, четирите деца от семейство Певънзи, и лъва Аслан за последен път ще трябва да застанат на страната на доброто.
„Последната битка“ е краят на „Хрониките на Нарния“.
„Бу-ум… бу-ум… ба-ба-бум“, не спираше отвратителният тъпан. След малко друг звук се примеси с него.
— Чуйте! — възкликна Джуъл.
Остроглед пък добави:
— Вижте!
Само след миг вече нямаше съмнение откъде идваше другият звук. С тропот на копита, с тръскане на глави, с разширени ноздри и развени гриви повече от двадесет нарнийски Говорещи коне препускаха нагоре по хълма. Гризящите и дъвчещи животинки си бяха свършили работата.
Джуджето Погин и децата отвориха уста да ги приветстват с радостни викове, но звук така и не излезе. Внезапно въздухът се изпълни с дрънченето на тетива и съскането на стрели. Стреляха джуджетата (за миг Джил не можеше да повярва на очите си) по конете. Джуджетата имат безпогрешен мерник. Кон след кон падаха на земята. Нито едно от тези благородни животни не успя да стигне до краля.
— Малки свини! — изкрещя Юстас, като подскачаше от гняв. — Мръсни, долни, подли гадини!
Дори и Джуъл попита:
— Да се спусна ли към тези джуджета, кралю, и да нанизвам по десет на рога си с всеки удар?
Но лицето на Тириан бе застинало като камък в упорито изражение.
— Стой мирно, Джуъл! — отвърна му той. — Ако не можеш да сдържиш сълзите си, миличка (това бе отправено към Джил), извърни лице настрана и внимавай да не намокриш тетивата си. Юстас, спокойно. Не ругай като прислужница. Воините не ругаят. Езикът на воина са или благородните думи, или безмилостните удари.
Но джуджетата отвърнаха на Юстас с подигравки:
— Изненадахме ли те, момченце! Надяваше се, че сме на ваша страна, а? Не ни трябват никакви Говорещи коне. Искаме да победите също толкова, колкото искаме да победи другата банда. Не можете да ни измамите. Джуджетата са си за джуджетата.
Ришда Таркаан още говореше на войниците си и без съмнение даваше нареждания за следващата атака. Сигурно съжаляваше, че не е изпратил всичките си хора в първата. Тъпанът не спираше да бие. За свой ужас Тириан и приятелите му чуха едва доловимото барабанене на ответен тъпан сякаш много отдалеч. Друг калорменски отряд бе чул сигнала на Ришда и му идваше на помощ.
По лицето на Тириан не пролича, че вече бе загубил всяка надежда.
— Чуйте — прошепна той делово, — трябва да атакуваме сега, преди онези негодници да получат подкрепа от приятелите си.
— Не мислите ли, кралю — каза Погин, — че тук можем да разчитаме на закрилата на дървената стена на обора? Ако атакуваме, няма ли да бъдем заобиколени и да усетим върховете на мечовете, опрени в гърбовете ни?
— Бих разсъждавал като теб, джудже — отвърна Тириан. — Но не е ли точно такъв планът им — да ни вкарат насила в обора. Колкото по-далеч сме от тази смъртоносна врата, толкова по-добре.
— Кралят е прав — каза Остроглед. — На всяка цена да стоим по-далеч от този прокълнат обор и чудовището, което живее в него.
— Да, съгласен съм — намеси се и Юстас. — Вече не мога да го гледам.
— Добре — каза Тириан. — Сега погледнете наляво. Виждате ли онази канара, която блести бяла като мрамор на светлината на огъня. Първо ще нападнем тези калорменци. Ти, девойко, тръгни наляво и стреляй колкото можеш по-бързо в редиците им. Ти, Остроглед, литни в лицата им отдясно. Междувременно ние, останалите, ще ги нападнем. Когато се приближим толкова, Джил, че вече да не можеш да стреляш, без опасност да ни удариш, върни се при бялата скала и чакай. Вие, останалите, внимателно се ослушвайте дори по време на битката. Имаме само няколко минути да ги накараме да побегнат, иначе няма смисъл, защото сме по-малко на брой от тях. Щом извикам: „Назад!“, всички ще се втурнете към бялата канара при Джил, където тилът ни няма да е оголен и ще можем да си отдъхнем. Хайде, тичай, Джил.
Чувствайки се ужасно самотна, Джил изтича на пет-шест метра, спря се и изпъна левия си крак напред, а десния назад. Постави стрела на тетивата. Искаше ръцете и да не треперят толкова.
— Това беше доста несръчно! — възкликна тя, когато първата й стрела се отправи към враговете и прелетя над главите им. Но в следващия миг вече бе поставила следващата на тетивата — знаеше, че най-важна сега бе скоростта. Видя как нещо голямо и черно се стрелва към лицата на калорменците. Беше Остроглед. Един след друг войниците изпускаха мечовете си и вдигаха ръце да предпазят очите си. Една от стрелите уцели човек, а друга — нарнийски вълк, който изглежда се бе присъединил към врага. Но стрелбата й бе продължила едва няколко секунди, когато се наложи да спре.